— Добре — усмихна се Клайд, който схващаше, че тя донякъде отстъпва. — Бихме могли само да се поразходим на края на някоя улица… тая, където живеете, ако желаете. Там няма къщи. Или пък в тая градинка… „Мохок“ малко на запад от „Страната на мечтите“, като вървите по улица Мохок. Точно до реката. Бихте могли да дойдете там. Аз ще ви посрещна на спирката. Съгласна ли сте?
— О, мисля, че ще ме е страх… да отида така далече, искам да кажа. Никога не съм правила такива неща. — Тя имаше толкова невинен и откровен вид, когато каза това, толкова беше сладка, че Клайд изпадна във възторг. И като си помислеше само, че й назначава тайна среща! — Знаете, тук ме е страх да отида сама, кажи-речи, където и да било. Казват, че хората така одумват, а все някой може да ме види. Но…
— Да, „но“ какво?
— Страх ме е. Не мислите ли, че се задържах прекалено дълго тук, при писалището ви?
Гласът й направо секна, когато каза това. Клайд си даде сметка, че наистина си приказват твърде открито, макар в това и да нямаше нищо особено необичайно, и заговори бързо и убедително:
— Добре тогава, какво ще кажете за края на улицата, където живеете! Не бихте ли дошли там за малко довечера… да кажем, за половин час, а?
— Ах, тая вечер не бих могла… Смятам… да не е толкова скоро. Ще трябва да си помисля първо, нали знаете. Искам да кажа, да наредя. Но някой друг ден.
Беше така възбудена и разтревожена от това голямо приключение, че изражението й, както понякога ставаше с изражението на Клайд, се промени от полуусмихнато в полунавъсено, без тя да схване, че то се подлага на тези промени.
— Добре тогава, какво ще кажете за сряда вечер в осем и половина или девет? Не бихте ли могли да дойдете? Моля ви се!
Робърта се замисли, толкова сладка и неспокойна. Клайд бе безкрайно очарован от държанието й в момента, защото тя се озърташе със съзнанието (или поне така изглеждаше), че я наблюдават и че се е забавила при него прекалено дълго за един първи разговор.
— Струва ми се, че ще е по-добре да се върна да работя — рече девойката, без да му даде някакъв отговор.
— Една минутка! — замоли се Клайд. — Не сме се разбрали за часа в сряда. Ще дойдете ли да се видим? Нека да е в девет или осем и половина, или когато вие искате. Ще дойдете ли?
— Добре, в такъв случай, да кажем, в осем и половина или между осем и половина и девет, ако мога. Съгласен ли сте така? Ще дойда, ако мога, разбирате ли, пък ако нещо се случи, ще ви обясня на другата сутрин, нали?
Тя се изчерви, след това се огледа още веднъж с глупав, замаян поглед и забърза обратно към работната си маса, цялата изтръпнала от глава до крака, с такъв виновен вид, сякаш са я заловили на място при извършването на някакво ужасно престъпление.
А Клайд на писалището си малко оставаше да се задави от възбуждение. Какво чудо! Тя се съгласи; той говори с нея по такъв начин, тя се реши да му определи среща, и то тук, в Ликъргъс, където той е така известен! Замайващо!
Робърта от своя страна мислеше колко чудесно ще бъде да се разхожда и да говори с него на лунна светлина, да усеща неговата притиснала се ръка и да слуша мекия му, приятен глас.
Беше се стъмнило съвсем, когато Робърта излезе крадешком в сряда вечер, за да се срещне с Клайд. Но с какви угризения и размишления заради готовността, с която се беше съгласила да го направи! Защото за нея беше не само трудно да превъзмогне вътрешните си душевни скрупули, но и да надделее всичките тревоги във връзка с баналната религиозна и тесногръда атмосфера, в която беше затънала при семейство Нютън. Защото, откакто беше дошла тук, никъде почти не беше ходила без Грейс Мар. Освен това точно в този случай — нещо, което беше забравила, когато говори с Клайд — беше се уговорила да отиде със съпрузите Нютън и Грейс в Баптистката черква, където след редовното за сряда молитвено събрание щеше да има забава с игри, сладкиши, чай и сладолед.
