— Но знаете, аз не мога да остана много дълго — побърза мило да му съобщи тя при първия удобен случай, когато Клайд я хвана под ръка и сви към реката, на север, където — така далече — нямаше жива душа. — Забавите на Баптистката черква никога не продължават по-късно от десет и половина или единайсет и те скоро ще се върнат! Така че трябва да се постарая да съм си у дома преди тях.
След това тя изрази много основания, поради които би било неразумно от нейна страна да не се е прибрала след десет — причини, които го ядосваха, но въпреки това убеждаваха с разсъдливостта си.
Беше се надявал да прекара с нея по-дълго. Но като виждаше, че времето е твърде кратко, у него се разпали още повече желанието за по-голяма близост с нея и той започна да й прави комплименти за хубавата й шапка и наметка и колко много й приличали. Изведнъж се опита да я прегърне през кръста, но сметнала, че той действа твърде припряно, тя отстрани ръката му или се помъчи да я отстрани, като го убеждаваше с най-нежен, най-умолителен тон:
— Не, не, това не е хубаво, нали? Не можете ли само да ме държите под ръка или да ме оставите аз да ви хвана?
Но той забеляза, че щом го убеди да не я държи през кръста, тя го хвана под ръка и се притисна, гальовно се гушна до него и нагоди крачките си към неговите. В този миг той си мислеше колко естествено и непресторено се държи тя сега, след като ледът между тях се е строшил.
И как продължи да бъбри! Харесвала Ликъргъс, само че й се струвал най-религиозният град, който някога е виждала — много по-лош от Билц или Трипетс Милз в това отношение. А след това се залови да обяснява на Клайд какво представляват Билц и Трипетс Милз… и бащиният й дом, но много накратко, защото не й се говорело за това. Сетне заговори пак за съпрузите Нютън и Грейс Мар и как следили всяка нейна стъпка. Докато тя приказваше, Клайд си мислеше колко различна е от Хортензия Бригз или Рита, или от всяко друго момиче, което е някога познавал — толкова по-простодушна и доверчива… в никой случай не такава отпусната като Рита, нито толкова безочлива, суетна или претенциозна, каквато беше Хортензия, но хубава като тях и много по-сладка. Неволно си мислеше колко по-сладка би била, ако беше облечена по-елегантно. После пък се чудеше какво ли би си помислила за него и държането му с Хортензия, ако можеше да го съпостави с държането му спрямо нея сега.
— Знаете ли — каза й той при първия представил му се случай, — мъчил съм се да ви заговоря още от самото ви идване във фабриката, но виждате как всички там дебнат. Те са непоносими! Казаха ми, когато постъпих, че не бива да проявявам интерес към никое момиче, което работи във фабриката, и аз се мъчех да спазя това правило. Но просто не можах да се наложа на себе си, пък и как ли бих могъл? — Той нежно стисна ръката й над лакътя, после изведнъж спря, освободи си ръката и я прегърна. — Знаете, Робърта, луд съм по вас. Наистина съм луд. Струва ми се, че няма по-мило, по-сладко момиче. Кажете, нали не ми се сърдите за тези думи? Откакто вие се мярнахте тук, кажи-речи, не мога да спя. Имате такива хубави очи и коса! Тая вечер изглеждате чудно хубава… прекрасна. Ах, Робърта! — Ненадейно той притисна лицето й между двете си длани и я целуна, преди тя да може да се дръпне. След като направи това, притегли я към себе си; тя се противеше, макар почти да нямаше сили да устои. Защото и на нея й се искаше да го прегърне или да се остави той да я притисне здраво и това общо желание на двама им я озадачи и разтревожи! Беше ужасно! Какво ли щяха да си помислят хората… ако се научеха? Тя е лошо момиче наистина и все пак искаше да бъде така… близо до него… сега, както никога преди.
— Ах, не бива, господин Грифитс — замоли се тя. — Наистина не бива, вие знаете. Моля ви се. Някой може да ни види. Струва ми се, че чувам някой да идва. Хайде, моля ви се! — Тя се заозърта, явно уплашена, а Клайд възторжено се изсмя. Животът най-сетне му беше поднесъл възхитителна възлюбена. — Никога не съм правила такова нещо, знаете — продължаваше Робърта. — Честна дума, не съм! Моля ви се! Само защото ми казахте…
Клайд само я притискаше силно до себе си, без да каже нещо в отговор, съвсем доближил бледото си лице и гладните си тъмни очи до нейните. Той я целуваше наново и наново въпреки протестите й и малката й уста, брадичка и бузи му се виждаха невъобразимо прекрасни… твърде неотразими… След това зашепна умолително, понеже беше твърде разнежен, за да говори енергично:
— О, Робърта, скъпа, кажи ми, че ме обичаш. Моля ти се, кажи! Зная, че ме обичаш, Робърта. Чувствам го. Моля ти се, кажи ми го сега. Луд съм по теб. Имаме толкова малко време.
Той я зацелува пак по бузите и устата и внезапно усети тя да се отпуска. Девойката стоеше съвсем неподвижна, без да се противи, в прегръдките му. Клайд чувстваше, че се извършва някакво чудо, но не можеше да разбере какво. Съвсем неочаквано усети сълзи по лицето й, главата й клюмна на рамото му и след това я чу да казва:
— Да, да, да. Обичам те. Обичам те, обичам те!
