Той я гледаше тъй сериозно, с такъв копнеж, че Робърта се трогна и от съчувствие добави, за да поразсее мъката му:
— Не, съвсем не мога да се задоволя с това, скъпи. Ти знаеш, че не мога. Но какво да правя? — Тя сложи умолително меката си ръка върху една от слабите източени и нервни ръце на Клайд.
— Но знаеш ли какво ще ти кажа — продължи тя, след като се позамисли. — Аз имам сестра, която живее в Хоумър, щата Ню Йорк. Това е към трийсет и пет мили на север оттук. Бих могла да кажа някоя събота следобед или неделя, че отивам там. Тя все ми пише да отида, но не бях помисляла за това преди. А бих могла да отида… тоест… бих могла…
— Да, защо да не го направиш? — възкликна Клайд с оживление. — Чудесно! Прекрасна идея!
— Чакай да видя — продължи Робърта, без да обърне внимание на неговото възклицание. — Ако съм запомнила правилно, трябва първо да отида във Фонда и там да сменя. Но оттука бих могла да тръгна кога да е с трамвай, а от Фонда нататък има само два влака на ден; единият в два часа, а другият в седем в събота. Така бих могла да тръгна оттука кога да е преди два, нали, а после, ако не успея да хвана влака в два, ще бъде съвсем добре, нали? Бих могла да продължа в седем. А ти би могъл да си там или да ме срещнеш по пътя, така че никой да не ни види. После аз бих могла да си продължа, а ти да се върнеш. Бих могла да уредя това с Агнес, сигурна съм. Трябва само да й пиша.
— Ами цялото време отсега дотогава? — попита той недоволно. — Дотогава има много дни, не смяташ ли?
— Е, ще трябва да видя какво мога да измисля, но не съм сигурна, че ще успея, скъпи. Ще трябва да видя. Пък и ти помисли. Но сега трябва да се връщам — добави тя неспокойно. С тези думи девойката веднага стана, което накара и Клайд да се изправи, да си погледне часовника и да открие, че е вече близо десет.
— И какво ще правим! — продължи той настойчиво. — Защо да не кажеш идущата неделя, че отиваш в някоя друга черква, а вместо това да се срещнеш някъде с мен? Трябва ли винаги всичко да знаят?
Веднага Клайд забеляза лицето на Робърта леко да се помрачава, понеже с това посягаше на нещо, което все още бе твърде близко свързано с ранната й младост и с убежденията й, за да се реши да го наруши.
— Хм, не — отговори тя съвсем сериозно, — не бих искала да направя такова нещо. Би ми било много криво. Пък и би било грешно да се постъпи така.
В същия миг Клайд долови, че стъпва на опасна почва, и оттегли предложението си, понеже не искаше да я обиди или уплаши с нещо:
— Е, добре. Както ти кажеш. Рекох го само защото ти като че ли не можеш да измислиш никакъв друг начин.
— Не, не скъпи — пак се замоли тя нежно, понеже забеляза, че го е страх да не се е засегнала. — Няма значение, само че не бих искала да направя такова нещо. Не бих могла.
Клайд поклати глава. Спомен за собствените му младежки задръжки събуди у него чувството, че може да не е бил прав да й направи такова предложение.
Те се запътиха обратно към Тейлър стрийт, без да могат и двамата да намерят някакво определено решение, освен предполагаемото отиване във Фонда. Вместо това, след като я целуна безброй пъти, тъкмо преди да я пусне да си върви, най-доброто, което можа да й предложи, бе и двамата да се помъчат да измислят някакъв начин да се видят, ако могат, по-рано. А тя, след като обви за миг врата му с двете си ръце, затича по Тейлър стрийт и дребната й фигурка се отдалечи в лунната светлина.
Обаче с изключение на още една вечерна среща, станала възможна благодарение на измисленото от Робърта второ отиване при госпожа Брейли, те не можаха да се видят до следващата събота, когато Робърта тръгна за Фонда. А Клайд, като узна точния час, взе предния трамвай и се присъедини към Робърта още на първата спирка. Оттогава до вечерта, когато в седем часа тя трябваше да се качи на влака, двамата бяха неизказано щастливи заедно, бродейки из околностите на сравнително непознатото за двамата градче.
Защото няколко мили преди Фонда видяха увеселителен парк, наречен „Звезден блясък“, където освен няколко панаирджийски развлечения, като кръг от люлки-самолети, виенско колело, въртележка, стара мелница и дансинг, имаше и езерце с лодки. Беше своеобразно идилично кътче с малка раковина за оркестър на островче почти по средата на езерото и унила мечка, затворена в клетка на брега. Откакто беше дошла в Ликъргъс, Робърта не си беше позволила да посети никой от по-простичките курорти наоколо, които доста приличаха на този, само че бяха много по-шумни. Щом го видяха, и двамата възкликнаха: „Я виж!“ и Клайд веднага добави:
— Хайде да слезем тук, искаш ли, а? Какво ще кажеш? Без друго сме вече почти във Фонда. А тук можем да прекараме по-весело.
