Те веднага слязоха. След като остави куфарчето й на гардероб, Клайд я заведе първо където продаваха кренвирши. След това, понеже въртележката работеше с пълна пара, Робърта трябваше непременно да се повърти с него. Те се качиха в най-добро настроение: Клайд я настани на една зебра, застана до нея, за да я придържа с ръка през кръста, и двамата се мъчеха да се хванат за пиринчената халка. И колкото банално, просто и безвкусно да беше всичко това, самият факт, че той можеше да посвети цялото си внимание на нея, а тя на него, без някой да ги види, беше достатъчен да накара двамата да изпаднат в някакъв възторг, който съвсем не съответстваше на блудкавата, евтина обстановка. Те правеха обиколка след обиколка на това шумно, скърцащо приспособление и пред тях се мяркаха ту неколцина други свободни търсачи на развлечения, които се возеха с лодки по езерото, ту други, които летяха в кръг в недодяланите зелени и бели люлки-самолети или се въртяха нагоре, а сетне надолу и увисналите кабинки на виенското колело.
Двамата гледаха гората и небето отвъд езерото, зяпачите и мечтателно и унесено танцуващите на дансинга и изведнъж Клайд попита:
— Нали танцуваш, Робърта?
— Аз ли? Не, не танцувам — отговори тя малко натъжена, защото в същия миг беше загледала с доста мъка щастливите двойки и си беше помислила колко жалко е, че никога не са й позволявали да танцува. Може да не е много благонравно и добродетелно (нейната църква твърдеше, че не е), но все пак сега, след като бяха вече тук и така влюбени, другите изглеждаха толкова весели и щастливи — тази пъстра смесица от цветове, която кръжеше и кръжеше в зелено-кафявата рамка… тя не й се виждаше тъй неблагонравна сега. Защо пък да не бива да танцуват? Момичетата като нея и момчетата като Клайд? По-малките й брат и сестра въпреки възгледите на родителите им вече заявяваха, че ще се научат да танцуват, щом им се представи удобен случай.
— Ах, колко жалко! — възкликна Клайд, като си мислеше колко възхитително би било да държи Робърта в обятията си. — Щеше да е толкова приятно, ако ти танцуваше. Стига да искаш, мога да те науча само за няколко минути.
— Не знам какво би излязло — отговори тя неуверено, но по очите й личеше, че неговото предложение й харесва. — Не ме бива много-много за такива неща. Пък и знаеш, танцуването не се смята за особено нравствено нещо по нашите места. А и моята църква не го одобрява. Знам, че и родителите ми не биха искали аз да танцувам.
— Хайде де! — весело и глуповато възрази Клайд. — Това са празни работи, Робърта. Че всички танцуват в днешно време, почти всички. Как можеш да мислиш, че в това има нещо лошо?
— О, зная — отговори Робърта с малко странен, неестествен тон, — може би в кръга на твоите приятели да се танцува. Зная, че повечето от фабричните работнички танцуват, разбира се. Предполагам, че за хора, които имат пари и положение, всичко е позволено. Но за момиче като мен не е така. Не вярвам и твоите родители да са били толкова строги, колкото моите.
— Не са били, а? — изсмя се Клайд, който не пропусна да си вземе бележка за „кръга на твоите приятели“ и „хора, които имат пари и положение“. — Да, това е всичко, което знаеш за тях — продължи той. — Те бяха строги като твоите, пък и по-строги, готов съм да се обзаложа. Но аз танцувах въпреки това. Че в това няма нищо лошо, Робърта. Ела, ела да те науча. То е чудесно, повярвай ми. Няма ли да дойдеш, скъпа?
Той я прихвана през кръста и я погледна право в очите и тя наполовина отстъпи, съвсем омекнала от копнеж по него.
Тъкмо тогава въртележката спря и без всякакво намерение и уговорка, като че ли инстинктивно, двамата се запътиха към павилиона, където танцуващите — не много на брой, но ненаситни — неспирно кръжаха на площадката. Доста голям оркестър свиреше фокстроти и уанстепи. На входа (целият дансинг бе заграден) седеше хубавичка касиерка и даваше билети — по десет цента на двойка за всеки танц. Но пъстротата, музиката и движенията на танцуващите, които се плъзгаха ритмично, съвсем завладяха Клайд и Робърта.
Оркестърът спря и двойките заизлизаха навън. Но щом дансингът се опразни, касиерката започна да продава петцентови входни билетчета за новия танц.
— Не вярвам, че ще мога — замоли се Робърта, когато Клайд я поведе към касата. — Страх ме е, че може да съм много тромава. Никога не съм танцувала, нали знаеш?
— Ти тромава, Робърта! — възкликна той. — Какви ги разправяш? Ами че ти си тъй грациозна и тъй хубава! Ще видиш. Ти ще станеш чудесна танцьорка.
Беше вече платил входа и двамата се озоваха вътре.
