Обладан от самонадеяност, вдъхната му почти изцяло от увереността на Робърта, че той принадлежи към цвета на ликъргъското висше общество и притежава средства и положение, Клайд я отведе в един ъгъл и веднага започна да й показва съответните стъпки. Те не бяха трудни и със своята вродена грация и жар тя лесно ги схвана. Щом оркестърът засвири и той я притегли до себе си, Робърта налучка без затруднение движенията и стъпките и двамата се заплъзгаха ритмично. Възхитително бе да чувства, че Клайд я държи в прегръдките си и я води ту насам, ту натам и — което така я увличаше — че чудесният ритъм на неговото тяло съвпада с ритъма на нейното.
— Любима моя! — пошепна той. — Каква чудесна малка танцьорка си ти. Ето че вече го схвана. Няма друго момиче като теб. Просто не мога да повярвам!
Те обиколиха дансинга още веднъж, после трети път, преди да спре музиката, а когато тя спря, Робърта се топеше от чувство на блаженство, каквото не бе изпитвала никога преди. Само като си помислеше, че е танцувала! И беше тъй чудесно! И то с Клайд! Той беше така строен, грациозен, положително най-хубавият от всички млади мъже на дансинга — мислеше си тя. А Клайд, на свой ред, си мислеше, че никога не е познавал момиче, по-сладко от Робърта. Тя беше тъй весела, обаятелна и податлива. Не се опитваше да измъкне нещо от него. А колкото за Сондра Финчли, е, тя не му беше обърнала внимание и щеше да е по-добре да не мисли повече за нея… но дори и тук, в присъствието на Робърта, не можеше да я забрави съвсем.
В пет и половина, когато оркестърът замлъкна поради липса на клиентела и на входа закачиха табелка „Следващият концерт в 7.30“, те още танцуваха. След това отидоха да пият разхладително питие със сладолед, после нещо да хапнат и времето мина тъй бързо, че сетне стана нужда да вземат веднага трамвая за гарата във Фонда.
Докато стигнат последната спирка, и Клайд, и Робърта се занимаваха само с въпроса какво ще правят на другия ден. Защото Робърта щеше да се върне следобеда и ако можеше да нареди да тръгне от сестра си малко по-рано, той би могъл да дойде от Ликъргъс да я посрещне. Биха могли да прекарат във Фонда поне до единадесет, когато пристигаше последният влак от Хоумър. А ако тя заявеше, че си е дошла с него, и при положение че в трамвая за Ликъргъс няма никакъв познат, биха могли да се приберат заедно.
Така се разбраха, така и направиха. Те бродиха по крайните улички на този град, приказваха и крояха и Робърта поразправи на Клайд, макар и не много, за живота си у дома, в Билц.
Но големият въпрос, като изключим взаимната им любов и непосредствената й проява в целувки и прегръдки, бе как и къде биха могли да се виждат занапред. Трябваше да намерят някакъв изход, само че всъщност, както разбра Робърта, тя трябваше да бъде тази, която да намери изхода, и то по-скоро. Защото, макар и да беше явно много нетърпелив и гореше от желание да бъде с нея колкото може повече, все пак Клайд като че ли не можеше да направи някакво предложение — приемливо предложение.
Но това, както го разбра и тя, не беше лесно. Защото за възможността да отиде пак при сестра си в Хоумър или при родителите си в Билц не можеше и да помисли поне един месец. А какви други предлози можеше да има? Нови приятелки във фабриката… пощата… библиотеката… Женското младежко християнско дружество — всичко, което можа да измисли Клайд в момента. Но всичките те означаваха в най-добър случай един-два часа, а Клайд мислеше за други съботни и неделни дни като тези. А имаше още толкова малко летни съботни и неделни дни!
Връщането на Робърта и Клайд, както и извънградската им разходка бяха останали съвсем незабелязани, както си мислеха те. В трамвая от Фонда не бяха видели никакъв познат. А вкъщи Грейс вече спеше. Тя се събуди само колкото да зададе няколко въпроса за пътуването, пък и те бяха непреднамерени и равнодушни. Как е сестрата на Робърта? Дали е стояла целия ден в Хоумър, или е ходила в Билц или Трипетс Милз? (Робърта отговори, че е останала при сестра си.) Грейс също трябвало скоро да отиде да види родителите си в Трипетс Милз. След това тя заспа.
Но на вечеря на другия ден госпожиците Опал Фелис и Олив Поуп, които не бяха слезли на закуска поради твърде късното си завръщане от Фонда и точно същите места, където Робърта бе прекарала съботния следобед, сега със самото влизане на Робърта я посрещнаха с няколко весели въпроса, в които нямаше никаква задна мисъл, но доколкото засягаха Робърта, събудиха у нея голяма тревога.
— А, ето ви! Я гледай, кой се е върнал от парк „Звезден блясък“! Как ви се видя тамошният дансинг, госпожице Олдън? Ние ви видяхме, но вие не ни забелязахте.
И преди Робърта да има време да измисли някакъв отговор, госпожица Фелис добави:
— Ние се мъчехме да хванем погледа ви, но вие май не виждахте никого освен него. Трябва да ви кажа, че танцувате чудесно.
