А самата Робърта, направила веднъж този ход и озовала се в новата за нея атмосфера (като оставим настрана факта, че тя й предлагаше много по-голяма свобода по отношение на Клайд), не беше много сигурна в сегашния си начин на действие. Може би… може би… беше постъпила прибързано, от яд, и може би ще съжалява. Но ето че вече го беше направила и нищо не можеше да се промени. И тя реши да поживее така известно време.
Най-вече, за да успокои собствената си съвест, веднага писа на майка си и на сестра си и доста правдоподобно им обясни какво я е накарало да напусне дома на семейство Нютън. Грейс станала твърде фамилиарна, деспотична и проявявала голям егоизъм. Животът й станал почти непоносим. Обаче майка й нямало защо да се тревожи. Тя се настанила много добре. Имала си отделна стая и могла да приеме Том и Емили, или майка си, или Агнес, в случай че биха й дошли на гости. И би могла да ги запознае със семейство Гилпин, които описа по-нататък в писмото.
Въпреки това във връзка с всичко, що се отнасяше до Клайд и голямото му увлечение по нея… и нейното по него, вътрешно я измъчваше мисълта, че наистина си играе с огъня, което може да й докара и безчестие. Защото, макар съзнателно, сега съвсем да не й се искаше да си признае факта, че тази стая — разположението й спрямо другите помещения в къщата — е била от най-голямо значение за нея на времето, когато я видя за първи път, тя го признаваше напълно в подсъзнанието си. Пътят, по който бе тръгнала, беше опасен — тя го знаеше. И все пак, както сега тъй често се питаше в моменти, когато се изправяше пред някое желание, което беше в разрез с нейните мерила за осъществимост и нравственост, как трябваше да постъпи?
Обаче както и Робърта, така и Клайд разбраха след няколко седмици, в течение на които се срещаха ту тук, ту там, на такива места, които можеше лесно да се стигнат с междуградските влакове, между тях все още имаше разногласия и главното се отнасяше до гледищата им във връзка с тази стая и дали биха могли изобщо да я използват заедно. Защото, въпреки че досега Клайд никога да не беше си признавал открито, че намеренията му по отношение на Робърта се отличават с нещо от тези, каквито нормално кой да е младеж храни към кое да е момиче, към което изпитва общоприетото уважение, откакто тя се премести в тази стая, у него се породи неизкоренимото, може би осъдително, но и напълно човешко и почти неизбежно желание за нещо повече — възможност за все по-голяма и по-голяма близост и власт над Робърта, над нейните мисли и действия във всички отношения, така че накрая тя да стане съвсем негова. Но как негова? Чрез женитба и обикновеното банално и дълголетно съществуване, настъпващо в повечето случаи след това? Никога не беше си го представял така досега. Защото, ако започнеше да флиртува с нея или кое да е момиче с по-ниско обществено положение от това на тукашните Грифитс (например на Сондра Финчли или Бъртин Кранстън), не би помислил — и то главно поради възгледите на новонамерените си роднини и много високото им положение в града, — че би било разумно да се ожени. Какво ли щяха да си рекат, ако се научеха? Защото в обществено отношение, както виждаше себе си сега, макар и да не бе мислил същото преди идването си тук, се предполагаше да стои по-високо от типа на Робърта и, разбира се, трябваше да се възползва от това положение. Пък и като помислеше за всички хора, които го познаваха тук, макар и само отдалеч! От друга страна, поради подчертаната сила, с която го привличаше Робърта, не бе могъл засега да каже, че не е достойна за него или че не би могъл да бъде щастлив, в случай че се окаже възможно и разумно да се ожени за нея.
А имаше и нещо друго, което започваше да прави положението по-сложно. И то беше, че наближаваше есента със студените си ветрове и мразовити нощи. Беше около първи октомври и повечето от тези увеселителни места на открито, които поне докъм средата на септември бяха предлагали развлечения, при това на доста късо разстояние от Ликъргъс, бяха вече затворени поради изтичането на сезона. Нямаше вече и възможности за танцуване, освен в танцувалните зали на близките градове, които бяха неприемливи за Робърта поради известни предубеждения против тях. Колкото за черквите, кината и ресторантите на Ликъргъс, предвид на обстоятелствата, свързани с положението на Клайд в града, нима можеха те да си позволят да бъдат видени в тях? Не можеха, както отсъдиха и двамата. И тъй сега, при все че Робърта бе свободна да ходи, където поиска, нямаше място, където да отидат, освен ако благодарение на някаква промяна в отношенията им би станало възможно Клайд да се отбива при нея в дома на Гилпин. Но за такова нещо, както знаеше, Робърта не би искала и да помисли, а отначало и сам той нямаше смелостта да й предложи.
