А Робърта, поразена от този неочакван обрат, толкова болезнен за двамата, извика: „Клайд!“ След това се затича малко подире му, обзета от надеждата, че той ще спре и ще се остави тя да му се примоли още веднъж. Но той не се върна. Вместо това продължи бързо да крачи напред. И за момента Робърта едва се удържа да не го последва и ако се наложи, да го задържи насила. Нейният Клайд! Тя изтича малко след него, но също тъй рязко спря, стъписана от това просещо, умоляващо, готово на компромиси положение, в каквото попадаше за първи път. Защото, от една страна, цялото й традиционно възпитание я караше да остане твърда, да не се унижава по този начин, докато, от друга, цялата й жажда за обич, разбиране, другарство я подтикваше да се втурне подир него, докато не е станало твърде късно, докато не си е отишъл. Красивото му лице, красивите му ръце! Неговите очи! И незаглъхналото още отдалечаващо се ехо от крачките му. Но въпреки всичко тя бе така обвързана от условностите, в духа на които е била възпитавана досега, че макар и да страдаше ужасно, двете сили постигнаха някакво равновесие и тя се спря с чувството, че не може нито да отиде напред, нито да остане на мястото си — да разбере или да понесе този внезапен разрив в чудното им приятелство.
Сърцето й се сви от болка, устните й побеляха. Тя стоеше там изтръпнала и онемяла, неспособна да изрече нито дума, дори и името Клайд, което упорито напираше да се изтръгне като вик от гърлото й. Вместо това само си мислеше: „О, Клайд, моля ти се, не си отивай, Клайд! О, моля ти се, не си отивай!“ Той вече бе извън обсега на гласа й и крачеше бързо и мрачно напред, а ехото на отдалечаващите се стъпки стигаше все по-неясно и по-неясно до болезнено изострения й слух.
Това беше за нея първата пареща, заслепяваща, кървава рана на любовта.
Не е лесно да се опише душевното състояние на Робърта през тази нощ. Защото това беше истинска пламенна любов, а на младини е трудно да устоиш пред истинска и пламенна любов. Освен това тя беше свързана с най-вълнуващи и грандиозни илюзии относно тукашното материално и обществено положение на Клайд — илюзии, в създаването на които той нямаше никакъв пръст и които почиваха повече върху догадки и клюки, а над тях той нямаше никаква власт. Пък собственото й семейство, както и личното й положение бяха толкова за окайване — никаква надежда отникъде освен надеждата, свързана с него. И ето че се е скарала с него и го е пропъдила ядосан. От друга страна, не беше ли започнал той твърде настойчиво да се стреми към тези обезпокоителни и без съмнение ужасно свободни и интимни отношения, които нейното възпитано в строга нравственост съзнание не можеше да приеме като почтени? Какво да прави сега? Какво да каже?
И сега в тъмнината на стаята си, след като бавно и замислено се съблече и безшумно се мушна в голямото старомодно легло, Робърта си каза: „Не, няма да го направя! Не бива. Не мога. Ще бъда лошо момиче, ако го направя. Не би трябвало да направя това за него, въпреки че го иска, дори да ме заплаши, че ще ме остави завинаги, в случай че му откажа. Би трябвало да го е срам да ме моли.“ И още в същия миг или миг след това вече се питаше какво друго биха могли да сторят при тези обстоятелства. Защото положително Клайд беше поне отчасти прав в твърдението си, че за тях, кажи-речи, не остава място, където биха могли да отидат, без да бъдат забелязани. Колко несправедливо беше правилото на дружеството! А без съмнение независимо от това правило семейство Грифитс би сметнало, че е под достойнството на Клайд да се занимава с нея, както всъщност без съмнение биха сметнали и семействата Нютън и Гилпин, ако случайно чуеха и узнаеха кой е той. И ако приятелството му с Робърта стигнеше до знанието им, това би навредило и на него, и на нея. А тя не би направила нищо, което да напакости на него — никога!
Едно нещо й дойде наум при тези разсъждения, че би трябвало да си намери работа някъде другаде, за да разреши този въпрос — въпрос, който в момента като че ли имаше малко общо с по-належащия и интимен въпрос за неговото желание да я посещава в стаята й. Но това би значило да не го вижда вече по цял ден, а само вечер. Пък и в никой случай всяка вечер. И това я накара да отхвърли мисълта да си намери друга работа.
В същото време, както размисли сега, денят ще се зазори утре и тя ще види Клайд във фабриката. Ами ако той не й заговори, нито тя на него? Невъзможно! Смешно! Ужасно! Самата мисъл я накара да седне в леглото, където пред нея призрачно се мярна видение на Клайд, отправило й безразличен и студен поглед.
