Макар и да не можеше да види лицето му, тя долавяше, че е ядосан, и то за първи път по този начин.
— Добре тогава, щом не искаш, няма защо да го правиш — бе неговият отговор и в него положително прозвуча студена нотка. — Има и други места, където мога да отида. Забелязвам, че никога не желаеш да направиш нещо, което аз искам, при все че не виждам как ще продължим така. Не можем да обикаляме улиците всяка вечер! — Гласът му звучеше мрачно и зловещо, по-свадливо и ядно от всеки друг път.
Думите му, че можел да отиде и на други места, смаяха и уплашиха Робърта — дотолкова, че и нейното настроение веднага се промени. Тези други момичета от неговия свят, с които без съмнение се вижда от време на време! Тези други момичета във фабриката, които вечно се мъчат да му правят мили очи! Виждала ги е да се мъчат, и то честичко. Тази Руза Никофорич, каквато е вулгарна, но и хубавинка! Ами тази Флора Брант! Ами Марта Бордалу… уф! Само като си помисли, че такива разтурници могат да гонят толкова мил човек като него! Обаче това я накара да си помисли със страх дали Клайд няма да сметне, че е много недостъпна — момиче, на което липсва опитът или смелостта, с които е свикнал в своите по-висши кръгове — и да потърси някое от другите. Тогава ще го загуби. Тази мисъл я ужаси. Веднага отношението й към него от упорито се превърна в умолително.
— О, моля ти се, Клайд, не ми се сърди сега! Ти знаеш, че бих го направила, ако можех. Не мога да направя такова нещо тук. Не го ли разбираш? Ти го знаеш. Ами че те положително ще се научат. А как ще се почувстваш, ако някой ни види или познае теб? — Тя сложи умолително едната си ръка над лакътя му, после го прегърна през кръста и той почувства, че въпреки острата й съпротива само преди миг, сега е много разтревожена, мъчително разтревожена. — Моля ти се, не искай това от мен! — продължи тя със същия умолителен тон.
— Е, добре, защо пожела да се преместиш от госпожа Нютън тогава? — попита я той навъсено. — Не виждам къде другаде бихме могли да отидем сега, ако не ми позволиш да се отбивам при теб от време на време. Няма къде да отидем другаде.
Тази мисъл накара Робърта да замълчи. Явно връзката им не можеше да остане в общоприетите граници. В същото време не виждаше как би могла да се съгласи на такова нещо. То беше твърде далече от общоприетото… твърде неморално… лошо.
— Мисля, че се преместих — каза тя меко и примирено — само за да можем да излизаме в събота и неделя.
— Но къде можем да отидем в събота и неделя сега? Всичко е затворено.
И пак Робърта се изправи пред омагьосания кръг на неразрешимите и объркани положения, в които бяха попаднали, и възкликна обезсърчено:
— О, само да знаех какво да правя!
— Ах, щеше да е много лесно, ако искаше да го направиш, но с тебе е винаги така: ти не искаш.
Тя стоеше там, нощният вятър брулеше съхнещите, шушнещи листа. Явно, сега се бе изправила пред въпроса за него и връзката им, от който се беше страхувала цялото това време. Можеше ли тя, след всичките праведни напътствия, с които е била поучавана, да постъпи сега тъй, както й предлагаше той? В нея се бореха и я разкъсваха противоречиви сили, и двете еднакво мощни и настойчиви. От една страна, колкото и мъчително да беше това за нейната нравственост и разбирания за благоприличие, беше склонна да се съгласи, от друга — да отхвърли веднъж завинаги всякакви такива, както смяташе тя, дръзки и неестествени предложения. И все пак въпреки несъгласието си и поради властното влечение към Клайд не можеше да се промени и продължаваше да му говори нежно и умолително:
— Не мога, Клайд, не мога! Бих го направила, ако можех, но не мога. Това би било много лошо. Щях да го направя, ако можех да накарам себе си, но не мога.
Робърта вдигна очи към лицето му — бледен овал в тъмнината, — като се мъчеше да долови дали той няма да разбере, да изпита съчувствие, да се трогне. Обаче, раздразнен от този явно категоричен отказ, Клайд не можеше да се трогне. Всичко това, както го виждаше той, имаше привкуса на дългата редица поражения, съпровождали ухажването на Хортензия Бригз. Нямаше да преглътне такова нещо сега, дума да не става! Щом ще се държи така, нека се държи, но не с него! Сега можеше да завърже приятелство с колкото поиска момичета — безброй, — които ще се държат по-благосклонно.
Неочаквано, с едно ядно повдигане на рамена, както Робърта видя, той се завъртя и тръгна да си върви, като й подхвърли:
— Е, няма значение, щом ти така виждаш нещата.
Смаяна и ужасена, Робърта остана да стои на същото място.
— Моля ти се, не си отивай, Клайд! Моля ти се, не ме оставяй! — несдържано и сърцераздирателно възкликна тя; цялото й непокорство и смелост бяха печално сломени. — Не искам да си отиваш! Толкова много те обичам, Клайд! Щях да го направя, ако можех. Ти знаеш.
— О, да, зная, няма защо да ми го разправяш. — Това държане му подсказваше опитът с Хортензия Бригз и Рита. Той изви тялото си, за да се освободи от нейната ръка, и бързо закрачи в мрака надолу по улицата.
