Обаче една вечер в началото на октомври двамата бяха на някаква крайна улица — около шест седмици след като Робърта се премести в новата си квартира. Звездите блестяха. Въздухът беше студен. Листата започваха да пожълтяват. Тя отново носеше своето три четвърти зимно палто на зелени и кремави райета. Беше с кафява шапка, обточена с кафява кожа и с фасон, който й приличаше. Бяха се целували пак и пак — същата треска, която не ги оставяше още от първата им среща, само че разгоряла се още по-силно.
— Застудява, нали? — проговори пръв Клайд. А беше единадесет часът и мразовито.
— Да, студеничко е и още как. Скоро ще трябва да си купя по-дебело палто.
— Не знам как ще я караме по-нататък, какво ще кажеш? Няма вече почти къде да се отбием, а нима ще е приятно да обикаляме улиците ей така всяка вечер? Не смяташ ли, че бихме могли да наредим да се отбивам от време на време при теб, у Гилпин, а? Там не е както беше при ония Нютън.
— О, зная, но те пък седят във всекидневната си почти до десет и половина или единадесет всяка вечер. А освен това двете им момичета влизат и излизат по всяко време до полунощ и често са там, в стаята. Не виждам как бих могла да го наредя. Освен това, струва ми се, ти ми каза, че не искаш да те видят с мен насаме, а ако дойдеш там, не мога да не те представя.
— О, но аз не съм мислил за такова нещо — отговори Клайд безочливо и с чувството, че Робърта страда от прекалено много скрупули, че е крайно време да възприеме по-свободно държане спрямо него, ако го обича наистина толкова, колкото иска да покаже. — Какво лошо може да има, ако се отбия за малко? Няма нужда те да го знаят, нали? — Той извади часовника си и с помощта на клечка кибрит видя, че е единадесет и половина. Тогава показа часовника на нея. — Там няма да има никой сега, нали?
Робърта поклати отрицателно глава. Мисълта не само я ужаси, но и отврати. Твърде дръзко беше от страна на Клайд дори да й предложи подобно нещо. Освен другото, в това предложение се криеха всичките й тайни страхове и завладяващи я настроения, които, макар и да я измъчваха, не беше искала досега да си признае. Имаше в тях нещо греховно, низко, ужасно. Тя не желаеше такова нещо. В това беше сигурна. В същото време чувстваше как непреодолимият повик на потисканото, страшното за нея желание все по-високо вдигаше глас и искаше своето.
— Не, не, не мога да ти позволя такова нещо! Няма да е прилично. Не искам. Някой може да ни види. Някой може да те познае. — За миг целомъдреното й отвращение бе тъй силно, че се опита да се изскубне от прегръдката му.
Клайд долови колко дълбока е тази внезапна погнуса. Толкова по-остро изпита желанието да притежава това, което сега му изглеждаше почти недостижимо. От устните му се откъснаха десетина примамливи доводи:
— Ах, че кой ли пък би могъл да ни види толкова късно вечер? Няма жива душа наоколо. Защо да не влезем за няколко минутки, щом ни се иска? Не вярвам някой да ни чуе. Няма защо да приказваме много високо. Ето на, и на улицата няма никой. Хайде да минем край къщата, да видим дали има някой да не си е легнал.
Понеже досега не беше му позволила да се доближи повече от последната пресечка пред къщата, тя се възпротиви не нервно, а направо буйно. Въпреки това този път Клайд не пожела да се покори и Робърта, която изпитваше към него известно страхопочитание като към свой началник, а не само любим, не можа да го спре, докато не стигнаха на няколко крачки от къщата. Освен лаенето на някакво куче, никъде не се чуваше нито звук. А в къщата не се виждаше никаква светлинка.
— Виждаш ли, всички са си легнали — успокояващо заговори Клайд. — Защо да не влезем малко, щом искаме? Кой ще знае? Няма защо да вдигаме шум. А пък и какво лошо има в това? И други хора го правят. Не е чак толкова страшно едно момиче да покани за малко някой младеж в стаята си, щом това му е приятно.
— О, не е ли? Е, може и да не е, сред твоите познати. Но аз зная границите на приличието и смятам, че това не е прилично, затова няма да го направя.
Щом изрече това, сърцето й болезнено и безсилно се сви, понеже с тези си думи бе проявила повече характер и упорство, отколкото той някога бе виждал у нея или отколкото тя си представяше, че може да прояви спрямо него. Това немалко я уплаши. Може би нямаше да я харесва сега толкова много, щом му говори така.
Настроението му се развали веднага. Защо настоява да се държи така? Прекалено много се пази, прекалено много се страхува от всичко, което крие в себе си малко радост или удоволствие. Другите момичета не са такива — Рита, работничките от фабриката… Тя твърди, че го обича. Не се противи, когато я прегръща и целува под някое дърво в края на улицата. Но щом потърси по-голяма близост, повече интимност, не се решава да се съгласи. Що за момиче е в края на краищата? Какъв смисъл има да тича по нея? Не е ли това същото, каквото беше с Хортензия Бригз и всичките й хитрини и извъртания? Разбира се, Робърта с нищо не приличаше на нея, но все пак беше тъй упорита!
