Тозчас тя скочи на крака и запали единствената електрическа крушка, която висеше от средата на тавана. Тогава отиде при огледалото, закачено над старата орехова тоалетка в ъгъла, и се загледа в него. Стори й се, че вече вижда черни кръгове под очите си. Усети да изтръпва и изстива и поклати глава с някакво безпомощно и объркано изражение. Той не би могъл да постъпи тъй низко! Не би могъл да се покаже така жесток към нея, нали? О, само да знаеше колко трудно… колко невъзможно е това, което иска от нея! О, дано по-скоро дойде денят, та да може пак да види неговото лице! О, да дойде пак вечер, та да може да стисне неговите ръце в своите… да усети неговите ръце да я прегръщат!
— Клайд, Клайд — възкликва тя полугласно, — ти няма да постъпиш тъй с мен, нали… не можеш да постъпиш тъй!
Отиде при старо, избеляло и поизкорубено тапицирано кресло, което стоеше сред стаята до масичка с няколко безинтересни книги и списания — „Сатърди Ивнинг Поуст“, „Мънзи“, „Попюлър Сайънс Мънтли“, едно градинарско списание, — и за да се откъсне от влудяващите я, парещи мисли, седна, опряла брадичка на ръцете и лакти на колената. Но мъчителните мисли не я оставяха; започна да усеща и тръпки и затова взе одеялото от леглото и се зави с него, сетне отвори каталога на градинските семена, но веднага го захвърли.
„Не, не, не, той не е способен да постъпи така с мен, не би го направил!“ Не бива да му позволи. Та нали й беше повтарял безброй пъти, че е луд по нея… безумно влюбен в нея. Бяха ходили на толкова чудесни места заедно!
Сега, без да си дава някаква сметка за това, което върши, тя се местеше от креслото на ръба на леглото, седеше с лакти на коленете и брадичка, опряна на ръцете, или стоеше пред огледалото, или се взираше неспокойно в мрака, да види не започва ли да се развиделява. И в шест — шест и половина, когато се пукваше зората и наближаваше времето да се облече, тя все още беше на крак — на креслото, на ръба на леглото, в ъгъла пред огледалото.
Но беше стигнала само до едно определено заключение, а то беше, че трябва да направи нещо, та Клайд да не я напусне. Това не бива да се случи. Трябва да намери нещо, което да може да каже или направи, което ще го накара пак да я обича — дори ако… дори ако… е, добре, дори ако се наложи да му позволи да я посещава тук от време на време или някъде другаде… в някоя друга стая, в някоя друга къща, където вземат наематели, където би могла да нареди някак предварително… да каже, че е неин брат или нещо такова.
Но настроението, завладяло Клайд, беше много по-различно. За да разбере правилно — в пълна мяра — това настроение, упоритостта и мрачната заядливост, в които беше внезапно изпаднал, човек би трябвало да се върне в Канзас сити, към времето, когато тъй безуспешно се беше увъртал около Хортензия Бригз. А също и как е бил принуден да се откаже от Рита, и то без да спечели нещо. Защото, макар сегашните условия и положение да бяха други и да нямаше никакво морално право да обвини Робърта, че се държи с него нечестно, както се беше държала Хортензия, все пак не можеше да отрече факта, че момичетата — всички момичета — са явно упорити и много се пазят, винаги поставят себе си над мъжа, искат да го принудят да върши много неща за тях, без да искат да направят нещо в замяна. Не беше ли му винаги повтарял Ратърър, че що се отнася до момичетата, той винаги е бил сравнително глупав: твърде мек, винаги готов да се издаде и да им даде да разберат, че е лапнал въдицата. А пък, както Ратърър му обясни, Клайд притежавал външността — „капитала“ — и нямало защо вечно да тича по момичетата, освен ако те го търсят чак толкова много. И тази мисъл и комплимент бяха му направили много голямо впечатление на времето. Само че поради несполуките, претърпени по отношение на Хортензия и Рита, сега постъпваше по-решително. И ето че все пак го грозеше опасност да повтори или да докара на главата си същото, което го беше сполетяло в случаите с Хортензия и Рита.
Същевременно не можеше мислено да не се обвини, че сегашните му стремления определено го водят към връзка, която няма да е законна и която може да се окаже опасна в бъдеще. Защото, както си мислеше смътно, неясно сега, щом търси връзка, която предразсъдъците и възпитанието на Робърта не биха й позволили да сметне за нещо друго, освен грях, не създава ли с това за нея известно право да търси от него в бъдеще някаква компенсация, която може би няма да е толкова лесно да й откаже? Защото в края на краищата агресорът е той, не тя. И поради това, каквото и да последва във връзка с цялата тази работа, дали няма да се окаже тя в положение да поиска от него повече, отколкото той би искал да й даде? Защото има ли той намерение да се ожени за нея? Дълбоко в душата му се таеше нещо, което дори и сега му подсказваше, че никога не ще поиска да се ожени за нея… пък и не би могъл против волята на големите си роднини тук. Трябва ли тогава да настоява и занапред? И ако настоява, дали ще може да го направи така, че да избегне всякакви претенции от нейна страна в бъдеще?
