И от време на време въпреки всичките му други съмнения и страхове, след като Робърта бе тъй внезапно отстъпила пред неговото желание и му се беше отдала, Клайд за първи път през всичките си трескави години чувстваше, че най-после е истински мъж с житейски опит — човек, който започва действително да опознава жените. Външният му вид и държането, които беше възприел, говореха по-ясно от всякакви думи: „Вижте, вече не съм неопитният пренебрегван простак, какъвто бях само до преди няколко седмици, а личност с тежест, човек, който знае нещичко за живота. Има ли кой да е от тия наперени младежи и весели, закачливи, флиртуващи момичета навред около мен нещо, каквото да нямам аз? И само да пожелаех, само да не бях толкова верен, колкото съм, какво ли не бих могъл да направя!“ И това му доказваше, че убеждението, което Хортензия Бригз (да не говорим за скорошното фиаско във връзка с Рита) беше вкоренила в неговата душа, а именно че не умее или съдбата го е обрекла да не може да постигне успех сред момичетата, не е вярно. В края на краищата въпреки различните несполуки и задръжки той беше покорител на сърца от типа на Дон Жуан.
И щом сега Робърта явно на драго сърце се жертваше заради него по този начин, не трябва ли да има и други като нея?
А това въпреки сегашното безразличие на семейство Грифитс го караше да си придава още повече важност, отколкото си беше придавал досега. Макар нито те, нито някой от приятелите им да го признаваше, той се поглеждаше от време на време в огледалото със самоувереност и възхищение, каквито не бе притежавал никога преди. Защото Робърта пред мисълта, че сега бъдещето й зависи всъщност от неговата воля и прищевки, беше започнала да го ласкае почти непрекъснато и да се държи колкото може по-мило и отзивчиво. Наистина според нейните разбирания за правилния начин на живот сега тя беше негова и само негова, също както е всяка съпруга за своя съпруг, и той можеше да прави с нея каквото пожелае.
Поради това за известно време Клайд забрави за положението си на пренебрегнат племенник и беше доволен да се посвети напълно на Робърта, без да мисли много-много за бъдещето. Единственото нещо, което го тревожеше понякога, бе мисълта, че е възможно във връзка с първоначалните страхове, изказани му от нея, да се случи нещо нежелателно, а като вземеше предвид нейната привързаност, това можеше да го постави в неудобно положение. Същевременно не си даваше труд да се задълбочава чак толкова в тези размишления. Сега Робърта беше негова. Тези отношения, доколкото и двамата можеха да отсъдят или да гадаят, оставаха в пълна тайна. Възторзите на този неузаконен меден месец бяха в пълен разгар. И останалите свежи, а често слънчеви и топли ноемврийски и първите декемврийски дни минаваха също като насън — някакъв изпълнен с ликуване рай сред еднообразието, условностите и зле платения труд на един дребнав свят.
Междувременно Грифитсови не бяха в града още от средата на юни и Клайд от самото им заминаване неспирно размишляваше за тях и за всичко, което представляваха в неговия живот и в живота на града. Голямата им къща, затворена и безмълвна, ако не се смятаха градинарите и случайно някой шофьор или слуга, които се мяркаха, когато той минаваше понякога по улицата, беше за него същинско светилище, почти символ на онези висини, които по някоя прищявка на съдбата все още можеше да се надява да достигне. Защото нито за миг не беше успял да прогони от ума си мисълта, че бъдещето му трябва по някакъв начин да се свърже с величието, което виждаше тук пред очите си.
Но колкото за битието на Грифитсови и равните на тях по обществено положение, докато бяха извън Ликъргъс, Клайд не знаеше нищо, освен онова, което от време на време прочиташе в колоните за светския живот на двата местни вестника, а там почти угоднически се описваше къде ходят и какво правят всички, свързани с по-изтъкнатите семейства в града. Понякога след прочитането на тези описания си беше представял, дори когато беше с Робърта в някое не особено посетено летовище, как Гилбърт Грифитс хвърчи с голямата си кола, как Бела, Бъртин и Сондра се возят с кану на лунна светлина, играят тенис, яздят в някой от модните курорти, където се намират според вестниците. Това нещо го гнетеше и му причиняваше болка, която беше почти непоносима, а в отделни моменти му представяше в особена светлина и с поразителна яснота връзката му с Робърта. Защото в края на краищата каква беше тя? Една фабрична работничка! Дъщеря на родители, които живееха и работеха в селско стопанство, момиче, принудено само да си изкарва хляба. Докато той… той… ако съдбата се покаже мъничко благосклонна към него!… Нима това щеше да е краят на всичките му мечти за издигане в светското общество тук?
