— Но моля ви се! Няма ли да се качите да ви закарам където сте се запътили? О, моля ви се, качете се. С удоволствие ще ви закарам.
Защото в същия миг, когато схвана, че в него са се припознали, изражението му се промени, та чак и тя разбра, че е обиден, засрамен и разочарован. В очите му се появи наскърбен поглед и на устните му трепна нерешителна, извиняваща се, тъжна усмивка.
— Ами да, разбира се — заговори той пресекливо, — искам да кажа, ако ви е приятно. Аз разбирам как стана тази работа. Няма значение. Но не бива да го правите, ако не ви се ще. Аз мислех…
Клайд се обърна наполовина да си върви, но тя го привличаше толкова, че просто не можа да се откъсне, докато девойката не повтори:
— О, моля ви се, качете се, господин Грифитс! Толкова ще се радвам, ако се качите! Дейвид за един миг ще ви закара, където и да отивате, сигурна съм. И много съжалявам за другото, наистина съжалявам. Съвсем не исках да кажа, че само понеже не сте Гилбърт Грифитс…
Той се спря, пристъпи като зашеметен напред, влезе в колата и се отпусна на седалката до нея. А Сондра, заинтересована от неговата личност, веднага се залови да го разглежда, зарадвана, че е той, а не Гилбърт. За да го вижда по-добре, а и за да му покаже своето, както смяташе, неотразимо обаяние, тя запали горната лампичка. А когато шофьорът се върна, попита Клайд къде би искал да отиде и той каза адреса със свито сърце, понеже улицата толкова много се отличаваше от онази, където живееше тя. Когато колата полетя, той бе обладан от трескав копнеж да използва някак този кратък случай, който би могъл да я накара да добие благоприятно впечатление за него… може би (кой знае!) да събуди у нея някакво леко желание да се срещне с него някой ден пак. Той гореше от такова искрено желание да влезе в кръга на нейното общество!
— Много е мило от ваша страна да ме откарате с колата си — заговори й Клайд и добави с усмивка: — Съвсем не мислех, че ме вземате за моя братовчед, иначе нямаше да се отзова така на поканата ви.
— О, няма значение. Недейте го споменава — отговори Сондра кокетно с някаква сладка гальовност в гласа си. Първоначалното й впечатление от него, както й се струваше сега, в никой случай не е било така ярко. — Грешката бе моя, не ваша. Но сега всъщност се радвам, че я направих — додаде тя с най-решителен тон и с пленителна усмивка. — Мисля, че, така или иначе, бих предпочела да взема вас, отколкото Гил, Ние не се разбираме чак толкова добре. Много се караме всеки път, когато се срещнем някъде.
Девойката се засмя, напълно съвзела се вече от моменталното си смущение, облегна се назад като истинска принцеса и с интерес заразглежда правилните черти на Клайд. „Той има такива добри, весели очи — мислеше си тя. — И в края на краищата е братовчед на Бела и Гилбърт и има охолен вид.“
— Много жалко — каза сковано Клайд с много непохватно и слабо усилие да се държи самоуверено и дори хладнокръвно в нейно присъствие.
— Ах, не е кой знае какво всъщност. Просто се поскарваме от време на време и толкова.
Сондра виждаше, че той нервничи, стеснява се, съвсем не знае какво да каже пред нея, и й доставяше удоволствие да си мисли, че може така да го смущава и да му завъртва главата.
— Още ли работите при чичо си?
— Да, разбира се — отговори Клайд бързо, сякаш за нея би имало огромно значение, ако не работеше там. — Сега съм началник на отделение.
— О, така ли! Не знаех. Не съм ви видяла от онзи единствен път, нали знаете? Сигурно не ви остава време да излизате. — Тя го погледна многозначително, сякаш искаше да каже: „Вашите роднини не се интересуват от вас чак толкова.“ Но понеже сега той наистина много й харесваше, рече вместо това: — Предполагам, че сте били в града цялото лято?
— Е, да — отговори Клайд съвсем простичко и подкупващо. — Налага ми се да стоя тук, нали разбирате? Вързан съм от работата. Но често срещах вашето име във вестниците, четох за вашите състезания по езда и тенис и ви видях в оня парад на цветята през юни. Изглеждахте прекрасна, почти като ангел.
В очите му светеха възхищение и молба, които съвсем я очароваха. Какъв приятен младеж, толкова различен от Гилбърт! И като си помисли, че е явно тъй безнадеждно влюбен в нея, а тя може само случайно да му обърне малко внимание! Това я накара да го посъжали и същевременно да изпита разположение към него. А пък и какво ли би си помислил Гилбърт, ако се научеше, че е до такава степен покорила братовчед му — колко ли щеше да се ядоса той, който явно я смяташе за празноглава фръцла? Колко хубаво щеше да е, ако някой вземеше Клайд под покровителството си и му обърнеше повече внимание, отколкото той, Гилбърт, би могъл да се надява някога да получи! Тази мисъл й се видя много примамлива.
Обаче в този момент за съжаление колата изви към тротоара пред къщата на госпожа Пейтън и спря. За Клайд и за нея приключението като че ли свършваше.
— Ужасно мило от ваша страна да го кажете. Няма да забравя това. — Сондра дяволито се усмихна, когато шофьорът отвори вратата и Клайд слезе, изтръпнал от нервно напрежение поради тази грандиозна и важна среща.
