Обаче в дадения случай го очакваше една среща и разрив, които накараха мислите му да се устремят в диаметрално противоположна насока. Стигнал първата от по-забележителните къщи на Уикейджи авеню, макар и да нямаше ни най-малка представа кой живее там, той се загледа с интерес във високата ограда от ковано желязо и грижливо почистената морава вътре, мъждиво осветена от уличните фенери — по нея можеше да различи много купчинки наскоро оронили се кафяви листа, люшкани и търкаляни от отвяващия ги немирен вятър. Всичко бе тъй непреклонно строго, спокойно, сдържано, прекрасно пред очите му, че достолепието и цялото това богатство го развълнуваха. А когато доближи централната порта, над която горяха два фенера и хвърляха кръг от светлина наоколо, точно пред нея спря голяма и солидна затворена кола. Когато шофьорът слезе и отвори вратата, Клайд в миг позна навелата се напред Сондра Финчли.
— Обиколи откъм страничния вход, Дейвид, и кажи на Мириам, че не мога да я чакам, защото отивам на вечеря у господа Тръмбул, но ще се върна към девет. Ако я няма, остави й тая бележка и побързай, чуваш ли? — В гласа и държането й имаше нещо властно и привлекателно, което го беше така поразило през пролетта.
В същото време, забелязала да се приближава по тротоара, както тя си помисли, Гилбърт Грифитс, Сондра се обади:
— О, здравей. Пеша тая вечер, а? Ако почакаш една минута, ще те взема с колата. Изпратих Дейвид само да занесе една бележка. Няма да се забави.
Въпреки че се интересуваше от Бела, от богатството и престижа на семейство Грифитс изобщо, Сондра Финчли в никой случай не беше чак толкова доволна от Гилбърт. Той се беше държал безразлично към нея от самото начало, когато тя се бе опитала да го впримчи, и продължи да се държи така. Беше наранил гордостта й. А за нея, за безграничната й суетност и самомнение това бе най-голямото възможно оскърбление и тя не можеше да му го прости. Не можеше да понася и най-малката следа от егоизъм у някой друг, особено пък в суетната, студена, егоцентрична личност на брата на Бела. Той имаше твърде високо мнение за себе си и както й се виждаше, беше човек, готов да се пръсне от суетност, и не можеше да бъде полезен на никой друг. „Хм! Тоя дръвник! — тъй си мислеше тя неизменно за него. — За какъв се мисли изобщо? Положително се мисли за много голям човек тук. Ще речеш, че е Рокфелер или Морган. Ако питат мен, не виждам нищо интересно в него… нищичко! Бела ми харесва. Мисля, че е много сладка. Но тоя умник! Сигурно му се иска момичетата да го обикалят. Да има да взема!“ Такива бяха, общо взето, забележките, които Сондра правеше по повод на постъпките и думите на Гилбърт, докладвани й от другите.
Гилбърт от своя страна, когато Бела му разправяше от време на време за нейната вятърничавост, важничене и домогвания, обикновено забелязваше:
— Ей че фръцла! За каква се мисли? Не съм виждал по-самомнителна глупачка от нея!…
Обаче кръгът на висшето общество в Ликъргъс бе тъй тесен, тъй малък бе броят на истински достойните, че ставаше почти необходимо и наложително за тези, които бяха „от обществото“, да се задоволяват, доколкото могат, с другите, които принадлежаха към него. Това накара Сондра да се обади сега, както си мислеше, на Гилбърт. При тези думи девойката се поотдръпна от вратичката, за да му направи място, а Клайд, който насмалко не се вкамени от това неочаквано внимание, съвсем забрави своята поза и самосъзерцание и понеже не беше сигурен дали я е разбрал правилно, доближи почти с вид на умилкващо се породисто и кротко куче, доста привързано и тъжно.
— О, добър вечер! — възкликна той, като свали шапка и се поклони. — Как сте?
В същото време мислено отбеляза, че това действително е красивата, пленителната Сондра, с която преди толкова месеци се беше запознал при чичо си и за чиито светски развлечения през току-що отминалото лято бе чел във вестниците. И ето сега, прекрасна както винаги, тя седи в тази чудесна кола и се обръща очевидно към него! Обаче Сондра, схванала веднага, че се е припознала и че това не е Гилбърт, доста се смути и един-два мига не можа да намери изход от положението, което, най-меко казано, бе малко деликатно.
— Ах, извинете, сега виждам, вие сте господин Клайд Грифитс. Аз сгреших. Взех ви за Гилбърт. Не можах да ви позная на това осветление.
Докато казваше това, тя имаше объркан, неспокоен и неуверен вид, а Клайд, който го забеляза, можа да разбере, че грешката й не е много в негова полза, нито е много приятна за нея. От това той на свой ред изпита неловкост и му се поиска да се махне.
— О, извинете. Но това няма значение. Нямах никакво желание да ви се натрапвам. Помислих си, че… — Той се изчерви и направи крачка назад, наистина притеснен.
Но сега Сондра, която забеляза веднага, че Клайд, ако изобщо се прави сравнение, е много по-привлекателен от братовчед си и е далече по-скромен, както и това, че нейният чар и обществено положение му правят огромно впечатление, се овладя достатъчно, за да каже с омайна усмивка:
