Ето такива мисли го обладаваха понякога, когато беше в по-мрачно настроение, а особено след като Робърта му се отдаде. Тя нямаше всъщност неговото обществено положение — поне не положението на семейство Грифитс, за което той все още тъй много жадуваше. Но в същото време, каквото настроение и да пораждаха у него подобни антрефилета в „Стар“, той все пак се връщаше при Робърта и понеже това друго желание, което го бе привлякло към нея, не бе още в никой случай угаснало, виждаше я като възхитителна, чудесна, заслужаваща извънредно голямо внимание от гледна точка на красотата, пленителността и приветливостта — качествата и прелестите, най-присъщи на всеки предмет за наслаждение.
Но семейство Грифитс и приятелите им се завърнаха в града, Ликъргъс отново се оживи от тази трудова и обществена дейност, която неизменно кипеше в него поне седем месеца от годината, и Клайд отново и още по-силно от преди закопня за този кръг хора. Колко хубави бяха разните къщи по Уикейджи авеню и най-близките пресечки! Колко примамливо и необикновено изглеждаше движението и животът в тях! О, само да можеше да принадлежи към този кръг!
И тогава, една ноемврийска вечер, когато Клайд вървеше по Уикейджи авеню, малко на запад от Централния булевард — тази част от прочутата в града улица, която, откакто се беше преместил при госпожа Пейтън, винаги изминаваше на отиване и на връщане от работа — случи се нещо, на което бе предопределено, доколкото то засягаше него и семейство Грифитс, да породи редица събития, каквито никой от тях не би могъл да предвиди. По това време в сърцето и душата му не млъкваше онази музика, която е достояние на младостта и амбицията и която наближаващият край на годината не заглушаваше, а като че ли дори засилваше. Имаше добра служба. Беше уважаван. След като си платеше наема и храната, оставаха му не по-малко от петнадесет долара на седмица да харчи за себе си и Робърта — доход, който не можеше да се сравни с приходите му, когато бе работил в „Грийн Дейвидсън“ или в „Юниън лийг“, но пък сега не трябваше чак толкова да подпомага мизеруващото си семейство, от една страна, нито страдаше от самотност, от друга. И имаше Робърта, която тайно, всецяло му принадлежеше. И семейство Грифитс, слава богу, не знаеше и не биваше да узнае нищо за това, макар че той не си даваше труд дори да помисли как може да се избегне то, ако възникнеше някакво затруднение. По характер Клайд не беше склонен да се обременява с нищо повече от най-належащите грижи.
И въпреки че семейство Грифитс и приятелите им не бяха проявили желание да го приемат в своето общество, всички други, които не бяха свързани с местните висши кръгове, му оказваха все повече и повече внимание. Едва същия този ден, може би понеже предишната пролет го бяха направили началник на отделение, а наскоро Самюъл Грифитс се беше спрял да поприказва с него, не друг, а тази важна личност — господин Рудолф Смили — един от няколкото подпредседатели на компанията — най-приветливо го попита дали не играе голф и ако играе, не би ли желал напролет да се запише в „Еймоскиг“, единия от двата наистина значителни голф клуба в кръг от дванадесет мили около града. Е, можеше ли това да значи нещо друго, освен че господин Смили започва да вижда в него бъдещ член от висшето общество и че, както мнозина други във фабриката, започва да го признава за личност, която има известно значение за семейство Грифитс, ако не и за фабриката.
Тази мисъл, както и другата — че след вечеря пак ще се види с Робърта, и то в стаята й още в единадесет часа, а може би дори и по-рано — подсилваха самочувствието му и го караха да крачи съвсем бодро и весело. Защото, след като се бяха впускали в това тайно приключение толкова пъти, без да го съзнават, и двамата ставаха все по-дръзки. Тъй като не бяха открити до този ден, бяха решили, че е възможно да не ги открият изобщо. Или пък, ако ги открият, би могло Клайд да бъде представен в първия момент като неин брат или братовчед, за да се избегне непосредствен скандал. По-после, за да не се изложат на опасността от клюки и разобличение, както се бяха споразумели помежду си след известни препирни, Робърта би могла да се премести някъде другаде, където да заживеят както преди. Това щеше да е по-лесно или поне по-приемливо, отколкото да се лишат от възможността да се виждат свободно. И след този довод Робърта се видя принудена да се съгласи.
