Но колко чудесна е тази покана! Щеше ли Сондра да надраска тази добавка, ако не се интересуваше от него поне малко? Щеше ли? Тази мисъл бе тъй вълнуваща, че Клайд едва можа да се навечеря. Той вдигна картичката и целуна написаното. И вместо да отиде, както обикновено, да види Робърта, реши, както след повторната си среща със Сондра, да се поразходи, да се върне вкъщи и да си легне рано. А на другата сутрин, както и преди, ще може да измисли някакво извинение: да каже, че е бил в дома на Грифитс или при някой от главните във фабриката, за да изслуша някакви обяснения по отношение на нещо, свързано с работата, понеже такива съвещания имаше често. След получаването на тази покана не му се искаше нито да види, нито да приказва с Робърта тази вечер. Не можеше. Другата мисъл — за Сондра и че тя се интересува от него — бе твърде завладяваща.
Но междувременно, без да споменава нещо за Сондра при своето общуване с Робърта, дори когато беше близо до нея във фабриката или в стаята й, Клайд не можеше да не се отклони с мислите си там, където виждаше във въображението си Сондра сред нейното висше общество. В това време Робърта, която само в отделни моменти долавяше как той, без всякакъв повод от нейна страна, се отдалечава и отчуждава в мислите и държането си, се чудеше какво ли започва тъй цялостно да привлича вниманието му. А той от своя страна, когато тя не го гледаше, мислеше… — ако допуснем… ако допуснем, че заинтересува (понеже Сондра си беше направила труда да му напомни за себе си) едно момиче като нея? Какво ще прави тогава с Робърта? Какво? Особено пък при тази интимна връзка, установила се сега между тях? (Боже господи! Проклето положение!) И това, че наистина я обича (да, обича я!), макар сега, огрян пряко от лъчите на друго, по-ново светило, почти не може да я гледа, тъй силни са ослепяващите лъчи на тази другата. Нима е тъй покварен? Грешно ли е да бъде такъв? Майка му би казала, че е. Баща му също, а може би и всички други, които мислят правилно за живота… може би Сондра Финчли… семейство Грифитс… всички.
И все пак! И все пак! Валеше първият снежец през годината, когато докаран с нов сгъваем цилиндър и бяло копринено шалче, и двете препоръчани му от приятелски разположен галантерист — Орин Шорт, с когото наскоро се беше запознал тук, — и нов копринен чадър, с който да се пази от снега, Клайд отиваше към много интересния, макар и не чак толкова внушителен дом на семейство Тръмбул на Уикейджи авеню. Това беше чудновата, ниска, безредно построена сграда и светлината, струяща отвътре през многото спуснати транспаранти, й придаваше вид на къща от коледна картичка. А пред нея, дори и сега, точно в назначения час, имаше спрени пет-шест хубави коли от различни марки и цветове. Гледката на автомобилите, покрити отгоре по стъпалата и калниците с пресния пухкав сняг, събуди у Клайд остро чувство за липса, която надали щеше да се запълни скоро в неговия случай — липсата на достатъчно средства, за да се снабди с такава необходимост. А отвътре, когато се приближи до вратата, до него долетяха гласове, смях и объркан разговор.
Висок слаб слуга пое неговия цилиндър, палто и чадър и Клайд се озова лице срещу лице с Джил Тръмбул, която явно го причакваше: спокойна, руса, къдрокоса девойка, не толкова вълнуващо хубава, но жива и елегантна, с бяла атлазена рокля без ръкави, с открити рамене и диадема от изкуствени брилянти на челото.
— Не е трудно да се познае кой сте — каза тя весело, като се приближи и подаде на Клайд ръка. — Аз съм Джил Тръмбул, Госпожица Финчли още я няма. Но смятам, че въпреки това мога да поема задълженията на домакиня. Заповядайте тук, където са и другите.
Тя го поведе през редица стаи, които като че ли бяха свързани една с друга под прав ъгъл, и пътем добави:
— Вие наистина страшно много приличате на Гил Грифитс, нали?
— Така ли? — простичко и смело се засмя Клайд, много поласкан от сравнението.
Таваните бяха ниски. На тъмните стени имаше хубави лампи с рисувани абажури. Камините в две съседни стаи хвърляха розов блясък върху удобна мека мебел. Имаше книги, картини, художествени предмети.
— Слушай, Трейси, нали ще се погрижиш за запознаването? — извика тя. — Брат ми Трейси Тръмбул, господин Грифитс. Да ви запозная всички с господин Клайд Грифитс — добави тя, като огледа цялата компания, която на свой ред устреми многобройни погледи към Клайд, докато Трейси Тръмбул му стискаше ръка. Клайд, смутен от съзнанието, че го разглеждат, все пак успя топло да се усмихне. В същото време си даде сметка, че поне за момента разговорите са спрели.
— Недейте всички прекъсва приказките си заради мен — осмели се да каже той с усмивка и това накара повечето от присъстващите да повярват, че се чувства като у дома си и е находчив. А Трейси веднага добави:
— Няма да ви водя от човек на човек, да ви запознавам. Ще си останем тук и аз ще ви ги посочвам. Това е сестра ми Гъртруд, тя говори там със Скот Никълсън.
