Клайд видя дребничка мургава девойка, облечена в розово, с хубаво, закачливо и пикантно лице, която му кимна. А до нея много официален младеж с чудесно телосложение и розови бузи отривисто му се поклони. На няколко крачки от тях до прозорец в дълбока ниша стоеше високо и грациозно момиче, мургаво и в никой случай непленяващо с чертите на лицето си, което приказваше с широкоплещест и малко по-нисък от него младеж — те му бяха представени като Арабела Старк и Франк Хариът.
— Те спорят за неотдавнашния футболен мач между университетските тимове на Корнъл и Сиръкюз… Бърчърд Тейлър и госпожица Фант от Ютика — продължаваше Трейси твърде бързо и Клайд не успяваше да запомни всеки поотделно. — Пърли Хейнз и госпожица Ванда Стийл… Е, май че засега няма други. О, не, ето идват Грант и Найна Темпъл.
Клайд се обърна и загледа как висок и малко наконтен младеж с остри черти и тъмносиви очи изведе в средата на стаята кокетно, младо, пълничко девойче със сиво-бежова рокля и светлокестенява плитка, грижливо навита над челото.
— Здравей, Джил! Здравей, Ванда! Здравей, Уайнът! — сред тези негови поздрави Клайд бе представен на двойката, но и двамата като че ли не му обърнаха особено внимание. — Мислех, че няма да стигнем навреме — продължи младият Кранстън, като говореше едновременно на всички. — Найна не искаше да дойде, но бях обещал на Бъртин и Джил, иначе нямаше да дойда и аз. Бяхме горе при Багли. Знаеш ли кой е там, Скот? Ван Питърсън и Рода Хъл. Дошли са само за един ден.
— Сериозно? — възкликна Скот Никълсън, който имаше вид на решителна и егоцентрична личност. На Клайд му правеше силно впечатление голямата увереност и свобода в държането, с които се отличаваха като че ли всички присъстващи. — Че защо не ги доведе и тях? Бих искал да видя Рода, пък и Ван също.
— Не можах. Казаха ми, че трябвало да се върнат рано. Може да се отбият по-късно за една-две минутки. Гледай ти, нима вечерята не е сложена още? Аз се надявах веднага да седна на трапезата.
— Остави ги тия адвокати! Не знаеш ли, че те не се хранят толкова често? — подхвърли Франк Хариът, нисичък, но широкоплещест и усмихнат младеж, много приятен, много хубав, с равни бели зъби. Клайд го хареса.
— Е, ако щат да се хранят, ако щат да не се хранят, но ние искаме да ядем, иначе аз си отивам. Знаете ли кого гласят за първи гребец в Корнълския университет за идущата година?
Клайд не разбираше нищо от тези колежански приказки за Корнълския университет, в които участваха Хариът, Кранстън и други. Почти не беше чувал за разните колежи, които тази компания познаваше твърде отблизо. Същевременно беше достатъчно умен, за да разбере своята неосведоменост и да не се меси в разговори, засягащи тази тема. Обаче това го накара веднага да се почувства чужд в тази среда. Тези хора знаеха повече от него — бяха учили в колежи. Може би ще е по-добре да каже, че е ходил на някакво училище. В Канзас сити беше чувал за Държавния канзаски университет, не много далеч от града. Чувал бе и за Мисурийския университет. А в Чикаго — за Чикагския университет. Дали не можеше да каже, че е ходил в някой от тях… в тоя канзаски, макар и за кратко време? Той взе мигновено решение да каже така, ако го запитат, а после да проучи какво изобщо би трябвало да знае за него… например какво може да е учил. Беше чувал някъде за математика. Защо да не каже това?
Но тези хора, доколкото можеше да отсъди, бяха твърде много заети със самите себе си, за да обърнат сега някакво внимание на него. Той може да е Грифитс и това да е важно за някой извън този кръг, но тук не чак толкова — тук то сякаш беше напълно естествено. И понеже Трейси Тръмбул за миг се обърна да каже нещо на Уайнът Фант, той се почувства съвсем самотен, изоставен и безпомощен, без да има с кого да размени дума. Но тъкмо тогава до него се приближи дребничката мургава Гъртруд.
— Тайфата пак позакъсня да се събере. Вечно закъсняват. Кажем ли им в осем, ще дойдат в осем и половина, ако не в девет. Не е ли винаги така?
— Да, разбира се — отговори Клайд с чувство на благодарност, като се мъчеше да се държи колкото може по-отворено и непринудено.
— Аз съм Гъртруд Тръмбул — повтори тя. — Сестрата на хубавата Джил. — Цинична и въпреки това весела усмивка извиваше устните й и светеше в очите й. — Вие ми кимнахте, но не ме познавате. А пък ние сме чували много за вас. — Тя дразнеше Клайд и се мъчеше да го посмути, ако може. — Някакъв тайнствен Грифитс тук в Ликъргъс, когото като че ли никой не познава. Видях ви веднъж на Централния булевард. Влизахте в сладкарския магазин на Рич. Разбира се, вие не го знаете. Обичате ли бонбони?
— О, да, обичам. Защо? — попита Клайд, който веднага схвана, че го дразнят, и се смути, тъй като тогава беше влязъл да купи бонбони за Робърта. Същевременно някак неволно се чувстваше по-свободен с тази девойка, отколкото с някои други, защото, макар и да беше дръзка и не така привлекателна, държането й беше по-сърдечно, а в момента тя го спасяваше от усамотение, следователно и от несигурност.
