— А, ето ви и вас! Най-после решихте да се появите. Не бях сигурна дали ще сметнете, че си заслужава. Вече са ви запознали с всички, разбира се?
Тя се огледа, сякаш за да покаже, че ако това не е било сторено, ще му помогне и ще го направи. На другите, които не се интересуваха толкова от Клайд, все им правеше доста голямо впечатление фактът, че той като че ли много се харесва на Сондра.
— Да, мисля, че се запознах горе-долу с всички.
— Освен с Фреди Селз. Той влезе току-що заедно с мен. Ето ти го, Фреди! — извика тя на високия и строен младеж, с гладки бузи и явно накъдрена коса, с плътно прилягащ фрак, който се доближи и загледа Клайд от горе на долу приблизително както някой боен петел би гледал врабче.
— Това е Клайд Грифитс, за когото ти разправях, Фред — заговори тя живо. — Не ти ли прилича много на Гилбърт?
— Ами да, разбира се! — възкликна тази симпатична личност, която като че ли малко недовиждаше със слабите си очи, та се наведе по-близо. — Разбрах, че сте братовчед на Гил. Познавам го добре. Ние свършихме заедно Принстън. Аз живеех тук, преди да постъпя в „Дженеръл Електрик“ в Скинектъди. Но все още често идвам тук. Предполагам, че работите във фабриката.
— Да, работя — отговори Клайд, който се почувства смален пред един очевидно много по-възпитан и по-образован младеж.
Хвана го страх, че този тип може да му заговори за неща, които не ще може да разбере, неща, от които, при неговата липса на каквото и да било системно обучение, няма да има никакво понятие.
— Завеждате някой отдел, предполагам?
— Да — отговори предпазливо и неспокойно Клайд.
— Знаете ли — продължи господин Селз с жив интерес, понеже имаше склонност към търговски и технически въпроси, — винаги съм се чудил какво друго привлекателно освен пари може да има в това производство на яки. Двамата с Гил често спорехме за това, когато бяхме в университета. Той все се мъчеше да ме убеди, че има някакво обществено значение в изготвянето и разпространяването на яки, че с това се повишават изискаността и обноските на хора, които иначе не биха ги подобрили, ако не бяха евтините яки. Аз мисля, че трябва да е прочел това в някоя книга. Винаги съм му се смял.
Клайд се мъчеше да намери някакъв отговор, макар това да беше вече извън кръга на умствените му възможности. „Обществено значение“. Какво точно искаше да каже с това Селз — някакви дълбоко научни знания, които бе придобил в колежа? Без да подозира или да знае за затруднението, в което се намираше той, Сондра го спаси от даването на уклончив или напълно несръчен отговор, като възкликна:
— Моля ти се, без спорове, Фреди! То не е интересно. Освен това аз искам да го запозная с брат ми и Бъртин. Нали си спомняте госпожица Кранстън? Тя беше заедно с мен при чичо ви миналата пролет.
Клайд се обърна, докато Фред се помъчи да отмине колкото може по-леко тази рязкост и само изгледа Сондра, от която толкова много се възхищаваше.
— Да, разбира се — започна Клайд, понеже беше наблюдавал и тази двойка наред с другите. Ако не я сравняваше със Сондра, Бъртин му се виждаше изключително привлекателна, макар и съвсем непонятна. Затворена, неискрена и хитра, тя будеше у него само неспокойно чувство на некадърност и поради това несигурност, що се отнасяше до света, в който живееше тя — нищо повече.
— А, добър вечер! Приятно ми е да ви видя пак — проточи Бъртин, докато зеленикавосивите й очи го огледаха с усмихнат, безразличен и присмехулен поглед. Той й се виждаше хубав, но не чак толкова умен и решителен, колкото би предпочела да бъде. — Трябва да сте били ужасно зает с работата си, предполагам. Но сега, след като вече се появихте веднъж, вярвам, че ще ви виждаме по-често тук и там.
— Е, да, надявам се — отговори той и показа равните си зъби.
Очите й сякаш казваха, че не вярва в това, което говори, и че той също не го вярва, но че е необходимо, може би забавно да твърдиш нещо такова.
По подобен, макар и малко по-различен начин се държа с него и Стюърт, братът на Сондра:
— А, здравейте. Драго ми е да се запознаем. Сестра ми тъкмо ми разправяше за вас. Дълго ли ще останете в Ликъргъс? Надявам се. Е, вярвам, че ще се срещаме от време на време тогава.
Клайд съвсем не беше толкова сигурен, но беше възхитен от непринудения, безсъдържателен смях на Стюърт, при който той показваше равните си бели зъби — кратък, добродушен, безразличен смях. Също и начина, по който се обърна и хвана минаващата Уайнът Фант за бялата ръка.
— Чакай малко, Уин. Искам нещо да те попитам.
И отиде в друга стая, наведе се близо до нея и й заговори бързо за нещо. Клайд забеляза, че дрехите му имат безупречна кройка.
„Какъв весел свят — мислеше си той, — какъв оживен свят!“
Тъкмо в този миг Джил Тръмбул завика:
— Хайде, народе, заповядайте. Не съм виновна аз. Готвачът се е ядосал за нещо, пък и вие всички сте без друго закъснели. Ще си хапнем и след това ще танцуваме, а?
— Вие ще седнете между мен и госпожица Тръмбул, след като тя настани всички — успокои го Сондра. — Нали ще е хубаво? А сега можете да ме заведете в трапезарията.
