— Вие сигурно само така казвате — изсмя се Гъртруд със закачливо пламъче в очите. — Повече ми се вярва, че сте ги купували за някое момиче. Вие си имате приятелка, нали?
— Ами… — Клайд се пресече за едно деление на секундата, понеже, когато тя го попита това, си помисли за Робърта и в ума му проблесна въпросът: „Дали някой не ме е видял някога с Робърта?“ Но наред с това си помисли и колко смело, закачливо и умно е това момиче, съвсем различно от всички, които бе познавал досега. И почти без да се забави, добави: — Не, нямам. Какво ви кара да ми задавате този въпрос?
Когато изрече това, дойде му наум какво ли би си помислила Робърта, ако можеше да чуе думите му.
— Изобщо що за въпрос? — продължи той вече малко разтревожен. — Вие обичате да дразните, нали?
— Кой, аз ли? О, не. Никога не правя такива неща. Но въпреки това пак съм сигурна, че си имате приятелка. Обичам понякога да задавам въпроси само за да видя какво ще ти кажат хората, когато не искат да разбереш какво мислят наистина. — Тя се засмя весело и предизвикателно право в очите на Клайд. — Въпреки всичко знам, че си имате приятелка. Всички хубави младежи имат.
— О, нима съм хубав? — неспокойно се усмихна той, развеселен, но и доволен. — Кой го е казал?
— Сякаш не го знаете! Е, разни хора. Например аз. И Сондра Финчли също мисли, че сте хубав. Тя се интересува само от хубави мъже. Всъщност сестра ми Джил също. И тя харесва само хубави мъже. Аз съм по-друга, понеже самата аз не съм хубава. — Тя го загледа дръзко и дразнещо в очите, което го накара да се почувства странно не на място, съвсем неспособен да излезе наглава с такова момиче, но същевременно много поласкан и развеселен. — Не мислите ли, че сте по-хубав от братовчед си? — продължи тя рязко, дори заповеднически. — Някой мислят, че сте.
Макар и малко смаян, но и поласкан от този въпрос, който го караше да се замисли за нещо, което, изглежда, би искал да повярва, при все че беше заинтригуван от интереса, проявен от това момиче към него, на Клайд пак не би му дошло и наум да си позволи да твърди подобно нещо, дори и да беше убеден в това. При тези думи пред него твърде живо изпъкнаха враждебните, решителни, понякога дори заканителни черти на Гилбърт, който, подбуден от мълвата, че Клайд е направил подобно изказване, не би се подвоумил да му отмъсти.
— О, никога не съм помислял такова нещо — засмя се той. — Честна дума, не съм. Разбира се, че не съм!
— Е, добре, може и да не мислите, но въпреки това сте по-хубав от него. Само че това надали ще ви помогне, освен ако имате пари… искам да кажа, ако искате да се събирате с хора, които ги имат. — Тя вдигна очи към него и добави доста иронично: — Хората обичат парите още повече от хубавата външност.
„Какво проницателно момиче — помисли си Клайд — и какви жестоки, студени думи!“ Те немалко го засегнаха, макар Гъртруд и да не бе искала да му причини болка.
Но тъкмо тогава влезе самата Сондра с някакъв младеж, когото Клайд не познаваше — висока, върлинеста, но много елегантно облечена личност. А след тях — Бъртин и Стюърт Финчли с още няколко други.
— Ето я и нея — подхвърли Гъртруд донякъде озлобено, понеже я дразнеше това, че Сондра е толкова по-хубава и от нея, и от сестра й и е проявила интерес към Клайд. — Тя ще иска да види дали сте забелязали колко хубава изглежда, тъй че недейте я разочарова.
Нямаше никаква нужда от тази забележка, която криеше в себе си самата истина, за да накара Клайд да я загледа внимателно, дори ненаситно. Защото, без да се говори за мястото й в местното общество, богатството и умението да се облича и държи, Сондра спадаше по тип и дух към момичетата, които най-много му харесваха — една малко префинена и поради безграничните предимства на материалното и общественото си положение по-малко безпощадна, макар едва ли и по-малко егоцентрична Хортензия Бригз. Тя беше по свой ограничен и настойчив начин една ненаситна Афродита, жадуваща да докаже на всеки достатъчно привлекателен мъж убийствената сила на своя чар, като в същото време се мъчеше да запази своята личност и индивидуалност от всякаква обвързваща близост и обещания. Обаче по най-различни причини, които не бяха ясни на самата нея, Клайд я привличаше. Можеше да не представлява нищо в обществено или финансово отношение, но тя го харесваше.
Ето защо сега най-много я интересуваше да види дали е тук, след това да се помъчи той по нищо да не разбере, че го е видяла първа, и най-после да си придаде колкото може повече важност, за да го зашемети — постъпка, достойна за Хортензия и нейния начин на мислене, тъкмо нещо, което можеше да му направи най-дълбоко впечатление. Клайд не откъсваше от нея очи, а тя леко пристъпваше ту тук, ту там с ефирна вечерна рокля от шифон, която преливаше от най-бледожълто до най-наситенооранжево и прекрасно подчертаваше тъмните й очи и коса. И чак след като размени десетина „О, здравей!“ и забележки с едного и другиго за едно, друго или трето местно събитие, най-сетне благоволи да покаже някак, че е забелязала неговото присъствие.
