Отначало, понеже не можа да я прочете веднага, Робърта се зарадва, защото си въобрази, че в бележката има още нещо приятно във връзка със следобеда. Но когато я отвори в женската стая за почивка няколко минути по-късно, клюмна глава. Това се подсилваше от разочарованието й предишната вечер, когато Клайд не успя да дойде, пък и държането му сутринта, което й се видя някак сдържано, ако не студено, и тя започваше да се чуди откъде ли идва тази внезапна промяна. Може и да не му е възможно да не се яви на събранието, също така, както му е било невъзможно да не отиде у чичови си, след като е бил поканен. Но предишния ден, след като й каза, че не ще може да прекара с нея вечерта, той се държа по-весело, по-невъздържано, отколкото би могла да му продиктува обичта към нея пред заминаването й. В края на краищата е знаел, че няма да я има три дена. Знаеше също, че няма нищо по-тежко за нея, отколкото да се раздели с него дори и за малко.
Изведнъж вярата, надеждата й отстъпиха мястото си на дълбока потиснатост, угнетение. Животът винаги й поднасяше такива изненади! Ето и сега — два дена пред Коледа и тя трябва да отиде в Билц, където няма нищо весело, освен веселието, което може да донесе тя, и трябва да пътува съвсем сама, и то след като види Клайд само за някакъв си миг. Робърта се върна на работната си маса с написана на лицето цялата й ненадейна мъка. В държането й имаше безразличие, движенията бяха равнодушни — промяна, която забеляза и Клайд; но въпреки това поради внезапното му безразсъдно увлечение по Сондра не можеше сега да събере сили да се разкае.
Когато в един часа мощните свирки на някои от съседните фабрики провъзгласиха края на съботния работен ден, и той, и Робърта се запътиха поотделно към нейната квартира. Клайд си мислеше пътем какво да каже сега. Какво да направи? При това изведнъж охладняло и избледняло чувство как да прояви обич, която не изпитва — как всъщност да продължи да поддържа връзката, която, колкото жива и пламенна да е била допреди петнадесетина дни, сега му се виждаше безкрайно анемична и безцветна! Не бива да признае, нито по някакъв начин да покаже, че не я обича вече — това би било направо жестоко и би могло да накара Робърта да каже… какво? Да направи… какво? От друга страна, не бива също при всичките му копнежи и надежди, устремени към Сондра, да продължава с постъпки и твърдения, които не са верни, нито искрени и могат само да помогнат да задържат старото положение. Невъзможно! Освен това при първия намек от страна на Сондра, че отговаря на неговата любов, няма ли да поиска и да се помъчи да остави Робърта, ако може? И защо не? Ако се сравни с общественото положение и красотата на Сондра, какво всъщност може да му предложи Робърта? И би ли било честно от страна на момиче с нейното положение и като се вземат под внимание връзките и възможностите, предлагани от Сондра, да иска или да смята, че трябва да запази дълбоката си и неделима привързаност към нея и да се откаже от тази, другата? Това наистина не би било честно, нали?
Ето така размишляваше той, докато Робърта бе стигнала в стаята си преди него и се питаше какво е това, което я сполетя сега… което е обзело Клайд — това внезапно безразличие, тази готовност да се откаже от предколедната среща, и то когато тя се кани да замине у дома си и да отсъства три дни, при това по Коледа, и да няма желание да дойде с нея дори само до Фонда. Може да й разправя, че е заради това събрание, но дали е така? Би могла да го почака до четири, ако се наложи, но нещо в държането му я възпираше — нещо отчуждено и уклончиво. О, какво ли значи всичко това? И тъй скоро след установяването на тази близост, която отначало и досега поне изглеждаше да ги прави съвсем неразделни! Дали то означава промяна — опасност или дори край на чудния им любовен сън? О, боже! А тя му е дала тъй много и сега от неговата вярност зависеше всичко: нейното бъдеще, нейният живот.
Тя стоеше в стаята си, замислена над този нов проблем, когато Клайд пристигна с коледния пакет под мишница, все още с твърдото решение да промени сегашните си отношения с Робърта, ако успее, но и с желанието да придаде колкото може по-голяма незначителност на цялата работа.
— Ей, ужасно ми е мъчно, Бърт — заговори той оживено с една смесица от престорена веселост, съчувствие и несигурност. — Допреди два-три часа нямах представа, че ще има такова събрание. Но нали знаеш как е тая работа. Човек не може да се измъкне от такова нещо. Няма да се ядосваш много-много, нали? — Защото по изражението й във фабриката, както и тук, вече беше разбрал, че е в най-мрачно настроение. — Все пак се радвам, че имах възможност да ти донеса ей това — добави той и й подаде подаръка. — Исках да ти го донеса снощи, само че изскочи туй другото нещо. Да знаеш колко съжалявам за цялата работа! Наистина съжалявам!
Колкото възхитена щеше да бъде, ако този подарък й беше поднесен предишната вечер, Робърта остави сега кутията на масата, загубила всякаква радост, която тя можеше да крие за нея.
