Когато слезе от влака пред мрачната и престаряла дървена постройка, която служеше за гара, Робърта видя баща си със същото старо зимно палто, което носеше от десетина години, да я чака със старата семейна кола — разнебитена, но все още служеща двуколка, — запрегната с кокалест и мършав като самия него кон. Той имаше, както бе винаги мислила, вид на капнал и сломен човек. Лицето му светна, когато видя Робърта, понеже винаги е била любимото му дете, и забъбри весело, когато тя се качи до него и те обърнаха колата и поеха към пътя, който водеше до стопанството — изровен и криволичещ черен път, по време, когато прекрасни автомобилни шосета бяха нещо обикновено другаде.
Докато пътуваха, Робърта отбелязваше мислено всяко дърво, извивка, всеки белег, познат от едно време. Но мислите й не бяха весели. Всичко бе твърде сиво. Като се вземаше пред вид вечното боледуване и некадърност на Тайтъс и това, че по-малкото момче Том и майка й не можеха много да помогнат, самото стопанство не преставаше да бъде тежко бреме. Ипотеката от две хиляди долара, изтеглена преди много години, оставаше все неизплатена, северният комин все още не беше поправен, стъпалата хлътваха все повече и повече, състоянието на стените, оградите и стопанските пристройки не беше по-добро и единствено покрилите ги зимни снегове им придаваха по-живописен вид. Дори и мебелите бяха все същият куп вехтории, както преди. И тук я чакаха майка й и по-малката сестра и брат, които не знаеха нищо за истинските й отношения с Клайд — той беше за тях само едно име — и вярваха, че тя от сърце се радва да е пак при тях. Но като си знаеше собствения живот и несигурните отношения с Клайд, Робърта се чувстваше сега още по-потисната, отколкото преди.
Наистина положението, че въпреки привидния й скорошен успех всъщност се беше компрометирала по такъв начин, щото единствено ако се омъжеше за Клайд, би могла да се издигне отново до онова нравствено равнище, което родителите й разбираха и одобряваха, вместо да помогне за бавното и скромно издигане на всичките си близки, можеше да бъде сметнато за причина да ги унизи още повече, да ги опропасти, а това бе достатъчно, за да я угнети и окончателно да я съсипе. Една потискаща, мъчителна мисъл.
Още по-тежка и по-болезнена във връзка с всичко това бе мисълта, че покрай илюзиите, които отначало я бяха завладели по отношение на Клайд, не беше могла да се довери на майка си или на някой друг. Понеже се съмняваше дали майка й няма да сметне, че е попрекалила с домогванията си. Можеше да й зададе и въпроси за отношенията й с Клайд, на които трудно би могла да отговори. В същото време, ако не намереше човек, с когото да може с пълно доверие да сподели, всичките й мъчителни съмнения по отношение на самата нея и Клайд трябваше да се запазят в тайна.
След като поприказва няколко минутки с Том и Емили, тя влезе в кухнята, където майка й бе заета с разни приготовления за Коледа. Намерението й беше да си постели пътя с няколко забележки за стопанството и за живота си в Ликъргъс, но щом влезе, майка й вдигна глава и каза:
— Как се чувстваш, Боб, отново на село? — И добави малко натъжено: — Сигурно ти се вижда доста мизерно в сравнение с Ликъргъс.
По тона и по възхитения поглед, с който я огледа, Робърта можа да заключи, че майка й смята, че е безкрайно много подобрила положението си. Веднага изтича при нея, нежно я прегърна и възкликна:
— Ах, мамо, най-хубаво е там, където си ти! Не го ли знаеш?
В отговор майка й само я изгледа с изпълнени с обич и доброта очи и я потупа по гърба.
— Е, Боби — промълви тя тихо, — ти знаеш какво си за мен.
Нещо в гласа на майка й, което говореше за дългите години обич и разбирателство помежду им — разбирателство, почиващо не само върху желанието на всяка другата да бъде щастлива, но и пълна откровеност по отношение на всички чувства и настроения, изпитвани досега от двете, — я трогна почти до сълзи. Буца се надигна в гърлото й, очите й се навлажниха, макар и да се мъчеше да не прояви никакво разчувстване. Копнееше да й разкаже всичко. Същевременно непреодолимата любов, която питаеше към Клайд, както и това, че се е опозорила, й подсказваха, че е издигнала между себе си и майка си преграда, която няма да е лесно да разруши. Условностите в този селски край се зачитаха прекалено строго — дори доколкото засягаха и майка й.
Робърта се поколеба за миг, обладана от желанието бързо и ясно да й изложи гнетящата я тайна и да получи нейното съчувствие, ако не и помощ. Но вместо това каза само:
— О, колко искам да можеше да бъдеш с мен цялото време в Ликъргъс, мамо! Може би…
Тя се пресече, схванала, че е на границата да се издаде. Мисълта й беше, че ако майка й е била до нея, може би щеше да може да устои пред настойчивите желания на Клайд.
— Да, сигурно ти липсвам — продължи майка й, — но така е по-добре за теб, не смяташ ли? Знаеш как живеем ние тук, а ти харесваш работата си. Нали наистина я харесваш?
