— О, работата ми е доста хубава. Тя ми харесва. Толкова приятно е, че мога да ви помогна малко тук, но не е толкова приятно да живея съвсем сама.
— Защо се премести от Нютънови, Боб? Толкова ли неприятна беше Грейс? Аз смятах, че ще ти е другарка.
— О, отначало беше — отговори Робърта. — Само че си нямаше никакви приятели и ужасно ревнуваше, щом някой проявеше и най-малко внимание към мен. Не можех да отида никъде, без да дойде и тя, или пък искаше да стоя все с нея, та да не мога да отида никъде сама. Нали го знаеш как е, мамо. Две момичета не могат да ходят с един младеж.
— Да, зная как е, Боб. — Майка й се позасмя, сетне додаде: — Кой е той?
— Той е господин Грифитс, мамо — каза тя след мигновено двоумение: пред очите й като светкавица блесна съзнанието за изключителността на тази връзка, ако се противопоставеше на простичкия тукашен свят. Въпреки, всичките й страхове, самата възможност да свърже живота си с живота на Клайд бе прекрасна. — Но не искам още да споменаваш името му пред никого — добавя тя. — Той не иска. Знаеш, роднините му са много богати. Те са собственици на предприятието… по-право чичо му. Но има едно правило за всички, които работят в дружеството, за всеки началник на отделение. Искам да кажа, че не бива да имат нищо общо с никоя от работничките. И той не се сближава с никоя друга. Но харесва мен… и аз харесвам него и то е нещо съвсем друго. Освен това аз скоро ще напусна фабриката и мисля да си намеря работа някъде другаде, и тогава туй няма да е вече пречка. Ще мога да кажа на всички и той също.
Робърта си мислеше сега, че ако се погледне как се отнесе сега Клайд с нея, както и начинът, по който тя му се отдаде, без да вземе необходимите мерки да избегне позора чрез женитба, това можеше и да не е съвсем вярно. Клайд можеше… — това беше един смътен, почти неопределен страх засега — можеше да не поиска тя да го каже никому сега… никога! И освен ако продължеше да я обича и се оженеше за нея, навярно и тя нямаше да иска никой да знае за това. Какво окаяно, срамно, трудно положение, в което се беше поставила с всичко това!
От друга страна, госпожа Олдън, като научи така случайно за странния и очевидно потаен характер на тази връзка, не само се разтревожи, но и озадачи — толкова загрижена беше за щастието на Робърта. Защото, макар Робърта и да бе, както си казваше тя сега, такова добро, чисто и предпазливо момиче — най-доброто, най-малко себичното и най-разумното от нейните деца, — все пак не би ли било възможно?… Но не, надали някой би могъл лесно и безнаказано да опозори или измами Робърта. Тя бе твърде консервативна и добра, затова майката рече:
— Роднина на собственика, казваш, на Самюъл Грифитс, за когото ми писа?
— Да, мамо. Той е негов племенник.
— Тоя млад мъж във фабриката? — попита майка й, като се чудеше в същото време как ли е могла Робърта да привлече мъж с неговото положение, понеже Робърта от самото начало бе подчертала, че Клайд е член на семейството, което притежава фабриката. Това само по себе си бе тревожно. Обикновеният край на подобни връзки, еднакъв по целия свят, естествено я караше много да се бои от такава дружба, каквато като че ли бе завързала Робърта. Въпреки всичко съвсем не беше убедена, че момиче с хубостта и практичността на Робърта не ще успее да изкара на добър край подобна дружба, без да пострада от нея.
— Да — отговори просто Робърта.
— Какъв е той, Боб?
— О, ужасно симпатичен. Толкова е хубав и е толкова мил с мен! Струва ми се, че работата нямаше да е тъй приятна, както е, ако не беше така възпитан: той умее да държи всяка от тия работнички на мястото й. Племенник е на председателя на дружеството, разбираш, и момичетата, щат не щат, трябва да се отнасят към него с уважение.
— Виж, това е наистина хубаво, нали? Мисля, че е много по-хубаво да работиш за възпитани хора, отколкото за не знам кого си. Помня, че не беше толкова доволна от работата в Трипетс Милз. Често ли идва да те види, Боб?
— Е, да, доста често — отговори Робърта и леко се изчерви, понеже си даде сметка, че не може да бъде напълно откровена с майка си.
Госпожа Олдън тъкмо беше вдигнала очи, забеляза това и понеже го взе за смущение, закачливо попита:
— Харесваш го, нали?
— Да, мамо, харесвам го — просто и честно отвърна Робърта.
— А какво ще кажеш за него? Харесва ли те той?
