— Смятам, че ще е по-добре да си вървите сега — каза тя решително, но без яд. — Нали?
А Клайд, който сам се изненада, а след това се постресна и веднага се уплаши от собствената си дързост, я попита плахо и смирено:
— Сърдите ли се?
И тя на свой ред, доловила смирението му, смирението на роба пред господаря, което отчасти й харесваше, отчасти я отблъскваше, понеже както Робърта и Хортензия, така и тя предпочиташе да се покорява, а не да й се покоряват, отрицателно и малко тъжно поклати глава.
— Много е късно — беше всичко, което му каза с нежна усмивка.
А Клайд, схванал, че по една или друга причина не бива да казва нищо повече, нема̀ смелостта, нито настойчивостта, нито умението да направи още една крачка, отиде да си вземе палтото, хвърли й печален, но покорен поглед и си тръгна.
Едно от нещата, които Робърта скоро откри, бе, че интуитивните й догадки по отношение на всичко това започнаха да се потвърждават. Понеже точно както преди, макар и с обикновените настоявания след това, че не е имало друг изход, Клайд продължаваше в последния момент да променя плановете им или да не изпълнява обещанията си. И при все че от време на време се оплакваше или молеше, или се задоволяваше само съвсем безмълвно и невинаги очебийно да изпада в лошо настроение, това не довеждаше до никаква съществена промяна или подобрение. Защото Клайд сега беше безнадеждно влюбен в Сондра и нищо, вършено от Робърта, не можеше ни най-малко да го промени или дори да го трогне. Сондра бе твърде прекрасна!
Същевременно, понеже Робърта прекарваше по толкова часа всеки работен ден в същото помещение с него, Клайд неволно долавяше инстинктивно някои от мислите, които занимаваха ума й — такива мрачни, скръбни, отчайващи мисли. И те му повлияваха навремени тъй силно и мъчително, сякаш бяха обвиняващи или оплакващи се гласове — дотолкова, че не издържаше и й казваше, за да я утеши, че би искал да я види и че ще дойде тази вечер, ако тя си е у дома. А Робърта бе тъй сломена и все още тъй влюбена в него, че не можеше да устои и да не му признае, че иска той да дойде. А отидеше ли там, психологическото въздействие на спомените, както и на самата стая оказваха своето влияние и се налагаха на чувствата.
Но понеже най-глупаво се надяваше на по-охолно бъдеще, отколкото му обещаваха местните обстоятелства, той се опасяваше повече от всеки друг път да не би сегашните му отношения с Робърта да му навредят. Да речем, че Сондра някой път по някакъв начин узнае за Робърта? Колко съдбоносно ще бъде това! Или че Робърта се научи за увлечението му по Сондра и това я докара до порив на негодувание, в който да го разобличи или изложи. Защото след новогодишната вечер твърде често пристигаше сутрин във фабриката с обяснения, че поради някаква покана от Грифитс, Хариът или други не ще може да устои на обещанието, дадено й преди един-два дни, и няма да дойде при нея. А после в три различни случая, когато Сондра идваше да го вземе с колата си, тръгваше си, без да каже на Робърта нито дума, с надеждата, че до другия ден все ще му хрумне някакво извинение, с което да заглади вината си.
Колкото и ненормално, ако не и съвсем безпрецедентно, както може и да се види, това състояние на съчувствие и враждебност породиха най-после у него убеждението, че каквото ще да стане, трябва да намери някакъв начин да прекрати тази връзка, дори това да съсипе Робърта до смърт (Какво го е грижа? Никога не й е обещавал, че ще се ожени за нея!) или да застраши и собственото му положение тук, в случай че тя не пожелае да го освободи тъй безгласно, както му се искаше. В други моменти то го караше да се чувства като наистина лукав, безсрамен и жесток човек, излъгал девойка, която, ако не беше я закачал, никога не би тръгнала с него. И това последното настроение, въпреки че я пренебрегваше и лъжеше и оправдаваше със скърпени извинения забравянето и неявяването си на уговорени срещи — тъй странно е сладострастното увлечение у човека! — довеждаше до все ново сбъдване на пъкленото или божествено проклятие, наложено на Адама и чедата му: „Към твоята жена ще бъде влечението ти.“
