И все пак, макар този другият въпрос да беше тъй важен, почти трагичен, щом излезе вън, Клайд се посъживи. Защото сега си спомни, че има среща със Сондра в дома на семейство Кранстън, където той и тя, и много други трябваше да се съберат в девет часа и да се повеселят както обикновено. Но когато отиде там, въпреки безкрайната привлекателност на Сондра, не можеше да отклони мислите си от състоянието на Робърта — то го преследваше като призрак. Какво ли, ако на някоя от тези, които завари събрани тук — Надин Хариът, Пърли Хейнз, Вайълет Тейлър, Джил Тръмбул, Бела, Бъртин и Сондра, — им стане известна и най-малка част от сцената, в която бе току-що участвал? Въпреки че Сондра, която седеше на пианото, му хвърли усмивка през рамо, когато влезе, той продължи да мисли за Робърта. Трябва да се отбие пак там, след като си отиде оттук, да види как е, та да му олекне на душата, ако й е по-добре. В случай че е все така, трябва веднага да пише на Ратърър за съвет.
Въпреки тревогата си той се мъчеше да изглежда весел и безгрижен както винаги, танцува първо с Пърли Хейнз, сетне с Надин и най-после, докато чакаше удобен случай да потанцува със Сондра, присъедини се към няколко души, които се мъчеха да помогнат на Вайълет Стийл да сглоби нов картонен ребус, и заяви, че умее да чете текстове, написани на хартия и запечатани в плик (известен фокус с писма, описан и обяснен в стар сборник забавни игри, който бе намерил на етажерката с книги у хазяите си). По-рано беше имал намерението да го използва, за да блесне със своята непринуденост и ловкост, но тази вечер прибягна до него, за да отвлече мислите си от потискащия го по-важен въпрос. И при все че с помощта на Надин, която посвети в тайната, успя напълно да мистифицира другите, не можеше да съсредоточи ума си върху фокуса. Все виждаше пред себе си Робърта. Ами ако наистина й се случи нещо и не успее да я избави! Тя може дори да поиска да се ожени за нея, както я е страх от родителите и хората. Какво ще прави тогава? Ще загуби прекрасната Сондра и може дори тя да се научи как и защо я е загубил. Но би било безумие Робърта да очаква от него да направи това. Няма да го направи. Не може да го направи!
Едно нещо е сигурно. Трябва да я избави от това положение. Трябва! Но как? Как?
И въпреки че в полунощ Сондра му направи знак, че е готова да си тръгне и ако иска, може да я изпрати до вратата (и дори да влезе за няколко минути), а когато стигнаха там, в сянката на перголата, която красеше портата, му позволи да я целуне и каза, че както й се струва, той започва да й се вижда все по-мил и идущата пролет, когато тяхното семейство се премести на Дванадесетото езеро, ще види дали не може да измисли някакъв начин, по който да нареди той да идва в събота и неделя. Гнетен от тази неотложна работа във връзка с Робърта, Клайд бе тъй разтревожен, че не можа да изпита пълната радост от тази нова и дълбоко вълнуваща за него проява на обич от страна на Сондра — тази нова и изумителна светска и любовна победа.
Трябва да изпрати писмо на Ратърър още довечера. Но преди това трябва да се върне при Робърта, както й е обещал, и да разбере дали не й е по-добре. А сетне трябва да отиде сутринта в Скинектъди, непременно, да говори с аптекаря. Защото нещо трябва да се направи, освен ако се е почувствала по-добре тази вечер.
И тъй, с целувките на Сондра, все още тръпнещи на устните му, той я остави, за да отиде при Робърта, чието бледо лице и тревожен поглед му подсказаха, щом влезе в стаята, че в състоянието й не е настъпила никаква промяна. Ако изобщо имаше някаква, тя беше по-зле и повече уплашена, отколкото преди, понеже по-големите дози от лекарството я бяха изтощили и накарали да се почувства наистина болна. Обаче, както тя каза, нищо нямало значение, стига да може да се отърве от това, че била готова по-скоро да умре, отколкото да приеме последиците. И Клайд, който ясно разбираше какво иска да каже тя и беше толкова дълбоко загрижен за самия себе си, като че ли донякъде се тревожеше и за нея. Обаче поради предишното му безразличие и начина, по който си беше отишъл и я оставил сама същата тази вечер, тя не можеше да долови, че у него все още е останала някаква загриженост за нея. И това ужасно я наскърбяваше. Защото сега чувстваше, че вече не я обича истински, макар и да й казваше в момента, че не бива да се тревожи и че ако тези хапчета не помогнат, ще намери нещо друго, което ще свърши работа; че първото нещо на другата сутрин ще бъде да отиде при аптекаря в Скинектъди да види не може ли да му предложи нещо друго.
Но у Гилпин нямаше телефон, а понеже той никога не смееше да дойде в квартирата й през деня и никога не й позволяваше да му се обади в дома на госпожа Пейтън, в този случай смяташе да мине оттук сутринта преди работа. Ако тя е добре, двете щори ще бъдат вдигнати догоре; ако ли не, ще бъдат спуснати до половина. Във втория случай веднага ще тръгне за Скинектъди, като се обади по телефона на господин Лигет, че има малко лична работа в града.
