— Не е нужно да казваш истинското си име, нали знаеш, нито откъде си. Нямам намерение да се спра на лекар някъде съвсем наблизо тук. И тогава, ако му кажеш, че нямаш много пари… само седмичната си надница…
Тя се отпусна безсилно на един стол, за да помисли, докато той продължаваше да реди убедителните си лъжи, и важността на повечето му доводи стигна право в съзнанието й. Защото колкото и фалшив и нравствено безчестен да беше целият този план, все пак, както Робърта си даваше сметка, и тя, и Клайд бяха в отчаяно положение. И колкото честна и добросъвестна да беше при обикновени условия по отношение на думите и постъпките си, явно сега Робърта беше попаднала в една от тези стихийни бури от факти и действителност, в които обикновените карти и компаси на нравствените мерила бяха за известно време почти съвсем безполезни.
И тъй, след като настоя да отидат при някой лекар по-далеч, в Ютика или може би в Олбъни — с което все пак показа съгласието си да отиде, — разговорът им секна. А Клайд, победоносно постигнал целта да остане сам той незамесен в тази история, намери сега смелост поне да се замисли, че трябва веднага по един или друг начин да намери лекар, при когото да може да я изпрати. Тогава всички тези ужасни неприятности ще свършат за него. А след това Робърта ще може да си тръгне по своя път — ще трябва да тръгне, тогава и той, след като направи за нея всичко, каквото може, ще си тръгне по своя път към възхитителната развръзка, която ще бъде тъй близка пред него, стига да сполучи да уреди всичко.
Обаче минаха часове и дори дни, най-после седмица, а сетне десет дни, без Клайд да й обади къде има лекар, при когото би могла да отиде. Защото макар и да й беше наприказвал толкова неща, все още не знаеше към кого да се обърне. А всеки час и всеки ден криеше в себе си еднакво голяма опасност и за него, и за нея. Нейните погледи и нейните въпроси показваха колко остро, колко съкрушително, болезнено страда в отделни моменти. Сам той се тормозеше почти до точката на полудяване, че не е способен да измисли някакъв бърз и сигурен начин да й помогне. Къде ли има лекар, при когото би могъл да я прати с известна сигурност, че ще може да й помогне, и как да узнае за него?
След известно време обаче, когато прехвърляше наум имената на всички свои познати, най-после едно от тях събуди у него слаба надежда; това беше Орин Шорт, младият собственик на едно от дюкянчетата за мъжка мода в Ликъргъс, които обслужваха почти изключително богатите младежи в града — млад мъж, горе-долу на неговата възраст и с неговите склонности, както се струваше на Клайд, и който от самото му идване в града му е бил полезен с разни дребни съвети по отношение на облеклото изобщо. Наистина, както Клайд бе забелязал от доста време, Шорт беше будна, любознателна и тактична личност, отгоре на всичко доста много се харесваше на момичетата и беше винаги извънредно учтив с постоянните си клиенти, особено с тези, които смяташе, че имат по-високо обществено положение от него, а Клайд бе между тях. Защото, след като откри, че Клайд е роднина на семейство Грифитс, същият този Шорт се мъчеше, за да може да се издигне сам той, да завърже колкото може по-сърдечно, по-близко приятелство с него, само че, както го виждаше Клайд и като се вземеше пред вид общото отношение на много високопоставените му роднини, поне до този момент не бе имал възможност да помисли за такава близост по-сериозно. И все пак, като виждаше колко любезен и услужлив е Шорт, общо взето, Клайд нямаше нищо против да установи с него поне леки и непринудени повърхностно приятелски отношения и Шорт като че ли беше доволен и от толкова. Той продължаваше все тъй да се докарва, а понякога и да се държи направо угоднически. И ето че измежду всички, които Клайд би могъл да нарече свои по-близки или по-далечни познати, Шорт бе, кажи-речи, единственият, когото изобщо би имало смисъл да запита, с надеждата, че ще получи някакъв полезен съвет.
