Има моменти у хора с изострено въображение или болезнена непоследователност, когато техният интелект, без да е особено блестящ, бъде подложен на изпитание и изправен пред много трудна и заплетена задача, здравият разум, без да се срине всъщност от трона, все пак да залита и да се гърчи, потресен, а умът да се замъглява дотам, че поне за известно време лудост или помрачение, погрешно или измамливо намерение като че ли да вземат връх над всичко друго. В такива случаи у някои волята и смелостта, сблъскали се с голяма трудност, която не могат нито да надвият, нито да издържат, като че ли се впускат в необмислено бягство и оставят зад гърба си само паника и временно безумие.
А в този случай умът на Клайд би могъл с право да се сравни с малка и разгромена армия, обърната в пълно бягство от по-голяма войска, която в стремглавото си отстъпление все пак от време на време спира за миг да потърси някакъв начин да избегне пълното си унищожение и в съпровождащата такова състояние паника прибягва до най-съдбоносни и най-необмислени планове за избавление от грозящата я напълно неизбежна участ. В очите му на моменти се забелязваше напрегнат и измъчен поглед, защото от миг на миг и от час на час прехвърляше в ума си все отново и отново тъй зле уравновесените си досега постъпки и мисли, но не можеше да открие никъде вратичка за спасение. И все пак от време на време решението, подсказвано от антрефилето в „Таймз Юниън“, му се натрапваше психогенетично, пораждано от собствените му неспокойни, страстни и безуспешни търсения на изход. И затова се натрапваше настойчиво.
Наистина като че ли от глъбините на някакъв долен или горен свят, за който никога не бе знаел и в който никога не бе прониквал досега, предели извън границите на живота или смъртта, населени от същества, различни от самия него, сега изневиделица се беше появила — както духът от случайното потъркване на Аладиновата лампа, както арабският африт, изскочил като пушек от тайнствената делва в мрежата на рибаря — самата същина на някакво злобно и демонично желание, стаило се в собствената му душа, което сега, гнусно, но непреодолимо, злобно, но примамливо, дружелюбно, но жестоко, му предлагаше избор между зло, което заплашваше да го погуби (въпреки най-ожесточената му съпротива), и друго зло, което, колкото и да го отблъскваше, пареше и ужасяваше, все пак му обещаваше свобода, сполука и любов.
Всъщност центърът на размишляващия дял от неговия мозък можеше по това време с право да се сравни със затворена безмълвна зала, в която сам, от никого несмущаван, въпреки волята си сега седеше и мислеше за тайнствените или злокобни и ужасяващи желания или съвети на някоя по-тъмна или първична и непреродила се част от собствената му натура, без да има сили да я пропъди или сам той да се махне, но и без да има смелост да предприеме някакви стъпки.
Защото сега говореше духът на неговото най-тъмно, най-слабоволево „аз“:
„А не би ли искал да се отървеш от исканията на Робърта, които досега, до този час, са ти се виждали непредотвратими? Виж! Аз предлагам начин. Начинът на езерото… езерото Пас. Това антрефиле, което прочете… да не смяташ, че ти е било сложено в ръцете току-така? Спомни си Голямата чапла, дълбоката синьо-черна вода, острова в южния край, безлюдния път към Тримилевия залив. Колко е подходящо за твоите нужди! Една гребна лодка или кану, преобърнало се в такова езеро, и Робърта ще изчезне завинаги от твоя живот. Тя не знае да плува! Езерото… езерото… което видя… което ти показах… не е ли идеално за тази цел? Така отдалечено и тъй малко посещавано, и въпреки това сравнително близо… само стотина мили оттук. И колко е лесно за теб и Робърта да отидете там не направо, а по обиколен път… на това чисто въображаемо сватбено пътешествие, за което вече сте се уговорили. И единственото, което трябва сега да направиш, е да промениш името си… и нейното… или нека тя да си остане със своето име, пък и ти да не си го променяш. Никога не си й позволявал да говори за теб и за тази връзка и тя не е говорила. Ти си й писал само официални бележки. И сега, ако се срещнеш с нея някъде, както вече сте се разбрали, можете да пътувате двамата до езерото Голямата чапла… или до някое друго място там наблизо, както сте пътували в миналото до Фонда.“
„Но на Голямата чапла няма хотел — веднага възрази Клайд. — Само някаква хижа, която може да подслони едва няколко души, пък и тях не чак толкова добре.“
„Още по-хубаво. Толкова по-малка е вероятността да има много други хора.“
„Но може да ни видят във влака, като пътуваме нагоре заедно. После може да установят, че съм бил с нея.“
„Видели са ви във Фонда, Гловърсвил, Литъл Фолз? Не сте ли пътували в различни вагони или купета преди и не можете ли да направите същото сега? Нали това ще е уж тайна женитба? Защо тогава да не е тайно сватбено пътешествие?“
„Точно така… точно така.“
