„А като го наредиш веднъж и отидеш на Голямата чапла или някое друго такова езеро (те са толкова много там), колко е лесно да излезеш с лодка! Никакви въпроси. Никакво записване под твоето собствено име или нейното. Наемаш лодка за един час или половин ден, или цял ден. Ти видя острова далече в южния край на това усамотено езеро. Не е ли красив? Заслужава да го види човек. Защо да не отидеш на такъв хубав излет, преди да се ожениш? Няма ли Робърта да се зарадва… колкото и уморена и изтормозена да е сега… един излет… почивка преди изпитанията на новия живот? Не е ли това логично… правдоподобно? И, трябва да се приеме, никой от двама ви няма да се върне. Вие двамата ще сте се удавили, нали? Кой ще види? Един-двама водачи човекът, от когото ще вземете под наем лодката… ханджията, веднъж, когато тръгнете. Но отде ще знаят кой си ти? Или коя е тя? И ти чу колко е дълбока водата.“
„Но аз не искам да я убивам. Не искам да я убивам! Не искам да й причиня нищо лошо. Стига да ме пусне да си вървя и тя да си тръгне по своя път, тъй ще се радвам, ще бъда тъй щастлив да не я видя никога вече!“
„Но тя няма да те остави да си вървиш, нито ще си тръгне по своя път, освен ако останеш с нея. А ако тръгнеш с нея, ще загубиш Сондра и всичко друго, което тя олицетворява, както и този приятен живот тук: името, което си спечелил пред чичо си, неговите приятели, техните коли, танците, посещенията във вилите на езерата. А после какво? Дребна службица! Някаква заплатица! Нов период на лутане, както след онази злополука в Канзас сити. Никога вече друг такъв случай, както тук. Предпочиташ ли го това?“
„Но нима не е възможен някой нещастен случай тук, който да разбие всичките ми мечти… моето бъдеще… както тогава в Канзас сити?“
„Нещастен случай, разбира се… но не същият. Този път всичко е в твои ръце. Можеш да наредиш всичко, както ти искаш. И колко лесно! Толкова лодки се преобръщат всяко лято… хората, които се возят, се удавят, защото в повечето случаи не знаят да плуват. И нима някога ще се узнае дали мъжът, който е бил на Голямата чапла с Робърта Олдън, е знаел да плува? А от всичките видове смърт удавянето е най-лесният… никакъв шум… никакъв вик… може би случаен удар с гребло… с борда на лодката. И после тишина! Свобода… труп, който никой не ще може никога да намери. Или ако го намерят и установят самоличността няма ли да е лесно да подредиш нещата така, та да изглежда, че си бил някъде другаде, на гости на някое от другите езера, преди да решиш да отидеш на Дванадесетото езеро. Не е ли добре измислено? Има ли някое слабо място?“
„Но да предположим, че преобърна лодката, а тя не се удави? Ако се вкопчи в нея, закрещи, ако я спасят и разкаже след това… Но не, аз не мога да направя това, няма да го направя, няма да я ударя. Това би било твърде ужасно… твърде подло.“
„Един слаб удар обаче… и най-слабият удар при такива обстоятелства ще е достатъчен да я зашемети и да доведе до нейния край. Печално, да, но нищо не й пречи да тръгне по своя път, нали? А не иска, нито те оставя ти да си вървиш по своя. Е, тогава, чак толкова несправедливо ли е това? А не забравяй, че освен това има и Сондра… красивата Сондра… един дом с нея в Ликъргъс… богатство и високо положение, каквото никога вече не ще можеш да достигнеш другаде… никога… никога. Любов и щастие… ще бъдеш равен с всички други тук… ще стоиш по-високо дори от братовчед си Гилбърт.“
Гласът млъкна за известно време, заглъхна в здрача… безмълвие, мечти.
Но Клайд, като обмисляше всичко, което бе казано, все още не беше убеден. Тъмни страхове или гласът на по-добри чувства изместиха съвета на гласа в голямата зала. Обаче след това, щом се сетеше за Сондра и всичко, което тя олицетворяваше, а после за Робърта, тайнствената личност все тъй неочаквано и бързо се завръщаше, и то с по-голяма угодливост и лукавство.
„А, все още размишляваш по въпроса! И не си намерил изход, нито ще намериш. Аз от сърце и най-благожелателно ти посочих единствения начин… единствения начин… Той е някое дълго езеро. И няма ли да е лесно, като го обикаляш с лодка, най-после да намериш усамотено местенце… някое незабележимо кътче близо до южния бряг, където водата е дълбока? А колко лесно е оттам да прекосиш през горите до Тримилевия залив и горното езеро Грейс? А оттам — при Бъртин и Грант Кранстън? Оттам има корабче, нали знаеш! Пфу!… Колко си страхлив… как нямаш смелост да спечелиш онова, което желаеш повече от всичко друго… красота… богатство… положение… изпълнението на всички твои материални и духовни желания. И то пред беднотия, сиво всекидневие, тежка и лошо платена работа, които те очакват в противен случай.
Но ти трябва да избереш… да избереш! И след това да действаш. Трябва! Трябва! Трябва!“
Така ехтеше гласът на раздяла от някой далечен кът на огромното помещение.
