А Клайд го слушаше, отначало със страх и ужас, сетне с безучастното и философско спокойствие на човек, който съвсем независимо от всичко, което може да мисли и върши, все пак има право да преценява дори най-безумните и най-отчаяните предложения за избавлението си и най-после поради собствената си духовна и физическа слабост към удоволствията и мечтите, от които нямаше сили да се откаже, с психическо пристрастие, достигащо дотам, че започваше да вярва то да е възможно. Защо не? Не беше ли точно както го казваше гласът: възможен и приемлив начин — всичките му желания и мечти да се сбъднат чрез това едничко зло деяние? Ала в неговия случай поради недостатъците и слабостите на неустойчивата му и в крайна степен променлива воля този въпрос нямаше да намери разрешението си само с такова мислене нито тогава, нито през следващите десет дни.

Той не можеше всъщност да предприеме нищо по такъв един въпрос по собствена инициатива, нито искаше да предприеме. Оставаше, както винаги, да бъде принуден да действа или да изостави тази тъй безумна и ужасна мисъл. Обаче през това време редица писма — седем от Робърта и пет от Сондра, в които мрачните тонове, доколкото това се отнасяше до Робърта, и веселите пъстри тонове в тези, изпратени от Сондра, обрисуваха тъй рязко контрастиращите фази на мрачната дилема, пред която се беше изправил. На молбите на Робърта, колкото и да бяха основателни и заплашителни, Клайд не се решаваше да отговори — дори и по телефона. Защото, както разсъждаваше, да й отговори сега, би значило само да примами Робърта да побърза към своята участ, към безмилостното приключване на затрудненията, както то бе скицирано в трагедията на езерото Пас.

Същевременно в няколко бележки, адресирани до Сондра, даваше воля на най-страстни любовни излияния: скъпото му, чудното му момиче… с какво нетърпение очаква да дойде на Дванадесетото езеро на четвърти сутринта, ако смогне, и каква радост ще бъде за него да я види там пак! Но уви — писа той по-нататък (толкова несигурен бе дори и сега как да постъпи), — имало известни подробности във връзка с работата му тук, които могли да го задържат ден, два или три… не можел да каже още, обаче щял да й пише най-късно на втори, когато ще знае със сигурност. Но си каза на себе си, когато й го писа: „Само да знае какви са тия подробности… само да знае!“ А от друга страна, докато пишеше това, преди още да беше отговорил на последното досадно писмо от Робърта, каза си също, че това съвсем не значи, че смята да отиде при Робърта, или ако отиде, не значи, че ще направи опит да я убие. Нито веднъж още не беше честно или — да се изразим по-точно — прямо, смело и хладнокръвно признал пред самия себе си, че мисли да извърши такова безсърдечно престъпление. Наопаки, колкото повече се приближаваше до крайното решение или необходимостта от такова решение, толкова по-грозно и по-ужасно му се струваше това намерение… по-грозно и трудно, а следователно и по-малко вероятно, че ще може да го извърши. Наистина в отделни моменти при безкрайните спорове със самия себе си, когато се гърчеше в ума си и бягаше от ужасите на нравствената и обществената отговорност във връзка с всичко това, помисляше, че би могъл да отиде на Голямата чапла, за да я поуспокои във връзка със сегашните й додявания и заплахи и с това (пак изплъзване — извъртане пред самия себе си!) да си даде повече време да реши окончателно кой ще е най-правилният път.

Пътят на езерото.

Пътят на езерото.

Но като се озоват веднъж там… дали ще е благоразумно да постъпи така… или не… е, кой ли би могъл да каже! Може би все още ще успее да склони Робърта да промени становището си. Защото, каквото щете да казвате, тя положително постъпва много несправедливо и взискателно. Когато помислеше за това, погълнат от животрептящата си мечта за Сондра, струваше му се, че Робърта придава прекомерна важност — превръща в невъобразим ужас едно положение, което в края на краищата не се различава много от положението на Еста. Пък Еста не беше накарала никого да се ожени за нея. А с какво семейство Олдън беше по-добро от собствените му родители — бедни проповедници! И защо трябва чак толкова да го интересува какво ще си помислят те, щом Еста не се беше замислила как ще се почувстват нейните родители?

Перейти на страницу:

Похожие книги