Въпреки всичко, което Робърта бе казала за виновността, нима тя не носеше съвсем никаква вина? Положително той се беше опитал да я съблазни или ако искате, да я прелъсти, но дори и да беше така, можеше ли тя да се сметне за съвършено невинна? Не е ли могла да му откаже, щом е била тъй сигурна на времето, че е чак толкова морална? Но тя не отказа. Колкото за всичко това, всичко, което беше направил, не беше ли сторил всичко по силите си, за да я избави? А пък имаше и толкова малко пари. И се оказа в такова трудно положение. Тя беше също толкова виновна, колкото и той. И въпреки всичко сега така упорито настояваше на своето. Да държи той да се ожени за нея, докато, ако се съгласеше да си тръгне по своя път (както можеше да направи с негова помощ), все още би могла да спести и на двамата всички тези неприятности.
Но не, тя не иска, а той няма да се ожени за нея, и толкоз! Няма защо да мисли, че може да го принуди. Не, не, не! От време на време, когато изпадаше в такова настроение, струваше му се, че е способен на всичко, да я удави като нищо, и само тя ще е виновна за това.
А после, в минути на понижено самочувствие, се питаше какво ли ще си помисли и ще направи обществото, ако се научи, какво ще трябва после сам той да мисли за себе си и, кажи-речи, се убеждаваше, че колкото да му се иска да остане, не е той човекът, който ще направи нещо, и затова трябва да бяга.
Така минаха вторникът, срядата и четвъртъкът след получаването на последното писмо от Робърта в понеделник. И тогава, в четвъртък вечер, след като се терза душевно цял ден не само той, но и Робърта, ето какво получи Клайд:
Скъпи Клайд,
Пиша ти, за да ти кажа, че ако не ми се обадиш било по телефона, било с писмо до пладне в петък, същата вечер ще бъда в Ликъргъс и всички ще се научат как си се отнесъл с мен. Не мога и не искам да чакам и да страдам нито час по-дълго. Съжалявам, че съм принудена да предприема тази стъпка, но ти мълча през цялото това време, а в събота е трети юли и аз не знам нищо за никакви планове. Целият ми живот е погубен, до известна степен ще бъде погубен и твоят, но не смятам, че съм виновна само аз. Направих всичко по силите си, за да облекча колкото мога това време за теб, и разбира се, много ми е жал за цялата мъка, която то ще причини на моите родители и приятели и на всички, които те познават и са скъпи за теб. Но няма да чакам и да страдам нито час повече.
С това писмо в ръце малко остана той да се вцепени пред факта, че сега не му остава друго, освен да действа. Робърта наистина пристига! Освен ако успее да я успокои или да я задържи по някакъв начин, тя ще е тук утре, втори юли. А пък на втори или трети, изобщо докато не мине четвърти, няма да е удобно да замине с нея. Празничната навалица ще бъде твърде голяма. Ще има твърде много хора, които да ги видят… да ги срещнат. Трябва по-голяма потайност. Трябва му поне още малко време да се подготви. Сега трябва бързо да мисли и след това да действа. Боже господи! Да се подготви. Не може ли да й телефонира и да каже, че е бил болен или толкова разтревожен във връзка с необходимите пари или нещо друго, че не е могъл да пише… и че освен това чичо му е изпратил да го повикат да дойде на езерото Грийнууд за четвърти юли. Чичо му! Чичо му! Не, това не става. Той е използвал името му твърде много. Какво значение можеше да има за него или за нея сега дали ще се види с чичо си още веднъж, или не? Той напуска завинаги заради нея, или поне така й бе разправял, нали? Тъй че по-добре ще е да каже, че отива при чичо си, за да му изложи някакво основание за заминаването си, та да си постеле някак да се завърне след година — година и нещо. Тя може да повярва това. Във всеки случай трябва да й каже нещо, което да я умири до след четвърти, да я накара да остане там поне докато той не изработи план… докато стигне до положението да може да направи било едно, било друго. Било едно, било друго.
