Но нали, както е пристегнал този триножник и тенисната ракета отстрани на куфара, може да накара някои хора да си представят, че той и Робърта са туристи, дошли от някое далечно място, и ако и двамата изчезнат, е, няма да са хора от някое близко място тук наоколо. Не каза ли водачът, че водата в езерото била цели седемдесет и пет стъпки дълбока, както на езерото Пас? А колкото за пътната чанта на Робърта… ах, да, какво ще направи с нея? Досега и наум не му беше дошло за това.
(Гледай ги тези три автомобила там: те вървят почти наравно с влака.)
Е, когато слязат от езеро Грас, след като прекарат една нощ там (можеше да й каже, че ще се ожени за нея на Тримилевия залив в северния край на езеро Грейс, където живее един познат пастор), ще я накара да остави чантата си на тази гара Ловна хижа, откъдето ще вземат автобуса до Голямата чапла, а своето куфарче ще вземе със себе си. Би могъл да подхвърли на някого — да речем, на лодкаря или на шофьора, че апаратът му е в куфарчето, и да попита къде са най-хубавите гледки. Или ще каже, че носи закуска. Не е ли тази идея по-добра: да вземе закуска, а с това може би да измами и Робърта? Това може да заблуди и шофьора, нали? Понякога хората наистина носят фотоапарати в куфарчетата си, когато отиват на езерата, нали? Както и да е, за него е абсолютно необходимо да носи куфарчето си в случая. Иначе този план да отиде на юг до този остров, а оттам нататък през горите, губи смисъл.
(О, колко злокобен и страшен е този план! Дали ще може наистина да го изпълни?)
Но този странен вик на птицата там, на Голямата чапла! Не му хареса тогава и не му се ще и да види този водач, който би могъл да си го спомни сега. Не беше говорил с него изобщо… не беше дори слязъл от колата, само го беше гледал през прозореца; и доколкото си спомня, водачът не беше нито веднъж обърнал очи към него… беше само приказвал с Грант Кранстън и Харли Багот, които бяха слезли и водили целия разговор. Ами ако този водач се случи там и си спомни за него? Но как би могъл, след като всъщност не го е видял? Този водач вероятно няма изобщо да си го спомни… може дори да не е там. Но защо ръцете и лицето му са влажни сега през цялото време, почти мокри, и студени… а колената му треперят?
(Този влак върви точно по завоя на реката… А миналото лято той и Робърта… Не, не…)
Сега, щом стигнат в Ютика, ще постъпи ей така… и трябва да го помни и да не се обърка. Не бива… не бива! Трябва да я накара да тръгне по улицата пред него, да кажем, на стотина стъпки, та никой да не помисли, че е тръгнал подир нея. А после, когато останат някъде съвсем сами, ще я догони и ще й обясни всичко това… ще бъде много мил с нея, сякаш я обича така, както я е обичал винаги… ще трябва да се държи така… щом иска да я накара да прави, каквото й каже. А после… а после, а, да, ще я накара да почака, докато отиде за тази нова шапка, която ще… е, да, може би ще остави върху водата. И греблата също, разбира се. И нейната шапка… и… хм…
(Колко продължително и скръбно звучи свирката на този влак! По дяволите! Той вече започва да нервничи.)
Но преди да отидат в хотела, трябва да се върне на гарата и да прибере новата си шапка в куфара или — още по-добре — да го носи, докато търси хотел според желанието си, а после, преди да отиде при Робърта, да купи шапката и да я сложи в куфарчето. После ще отиде да я намери, ще я заведе до входа на хотела, на който се е спрял, и ще я накара да го почака, докато донесе багажа. И, разбира се, ако няма никой наоколо или много малко хора; само че тя може да го почака някъде в дамския салон, докато той отиде да се запише този път може би като Чарлз Голдън. А после… е, сутринта, ако тя се съгласи, или дори още тази вечер, в случай че има някой влак (ще трябва да го узнае), биха могли да отидат на езеро Грас, с различни вагони, поне докато отминат Дванадесетото езеро и Шарон.
(С прекрасната вила на Кранстън и Сондра.)
А после… а после…
(Гледай този голям червен обор и бялата къщичка до него. И тази вятърна мелница. Също като оборите и къщите, които е виждал в Илинойс и Мисури. И в Чикаго също.)
