Защо е така настойчива? И защо изобщо, ако се изключи това глупаво непоколебимо решение да му се налага по този начин, защо го принуждава да се влачи насам-натам с нея… когато всеки час… всяка минута за него е мъчение… едно безкрайно духовно разпятие, докато, ако можеше да се отърве от нея!… О, Сондра, Сондра, да можеше сега да се наведеш от издигнатото си положение и да ми помогнеш! Да няма повече лъжи! Да няма повече страдания! Да няма вече никаква мъка!
Но вместо това — нови лъжи. Дълго и безцелно, и противно търсене на водни лилии, което поради собственото му неспокойно държане отегчи Робърта не по-малко, отколкото него. Защо — мислеше си тя сега, докато двамата плаваха из езерото, — защо е това безразличие към възможността да се оженят? Нали можеше да уредят тоя въпрос по-рано и да придадат на този излет малко от приказността, с която можеше и трябваше да се отличава, стига… стига Клайд да беше наредил всичко в Ютика, както бе искала тя. Но това чакане… уклончивост… и тъй присъщото му двоумене, неопределеност, вечна несигурност. Тя започваше пак да се чуди какви ли са неговите намерения — дали наистина действително смята да се ожени за нея, както е обещал? Утре или най-късно вдругиден ще се види. Тогава защо да се тревожи сега?
И после на другия ден към пладне — Ловната хижа и Голямата чапла. Клайд слезе от влака и придружи Робърта до чакащия автобус, като я уверяваше в това време, че понеже ще се върнат по същия път, би било най-добре да си остави куфара тук, а той, заради фотоапарата, както и заради обеда, приготвен на езеро Грас и сместен в неговото куфарче, ще си го вземе — нали ще обядват на езерото. Но когато стигнаха при автобуса, с ужас установи, че шофьор беше същият водач, чиито приказки беше слушал на Голямата чапла. Ами какво, ако излезе, че този водач го е видял и запомнил! Няма ли да се сети поне за чудесната кола на Финчли — Бъртин и Стюърт на предната седалка, той и Сондра на задната, Грант и Харли Багот — слезли да говорят с него?
В същия миг лицето и ръцете му се покриха с тази студена пот, която от седмици насам го обливаше в моменти на най-голямо безпокойство и ужас. За какво всъщност беше мислил? Какво беше кроил? Как, за бога, можеше да смята, че ще изпълни подробно нещо, ако обмисля всичко толкова лошо? Също както бе недомислил да пътува от Ликъргъс до Ютика с кепето или поне да го извади от куфарчето, преди да си купи тази сламена шапка; също както и това, че не си купи сламената шапка, преди да отиде в Ютика.
Но, слава богу, водачът не си го спомни. Наопаки, запита ги доста любопитно и като съвършено непознат човек:
— В хижата на Голямата чапла ли отивате? За първи път ли сте тук?
И Клайд с безкрайно облекчение, но все още разтреперан, отговори:
— Да. — А след това в нервното си възбуждение попита: — Има ли много хора днес? — въпрос, който, още докато го произнасяше, му се видя почти безумен.
Защо, защо трябваше да попита не нещо друго, а точно това? О, боже, няма ли да има край на глупавите му, гибелни за самия него въпроси? И така се разтревожи, че почти не чу отговора на водача или дори и да го чу, той му прозвуча като глас, идващ от много далече.
— Не толкова много. Трябва да са седем-осем души. Имахме тридесетина за четвърти юли, но повечето си отидоха вчера.
Какви безмълвни са тези борове, наредили се край влажния жълт път, по който пътуваха; каква прохлада и тишина; какви тъмни сенки, морави и сиви глъбини, и кътчета в гъстака дори и сега, по пладне! Ако човек се промъква нощем или денем, кого може да срещне тук? Една сойка далече нейде в горските дебри нададе металическия си крясък, кацнало на някоя далечна вейка, пойно врабче изпълваше сребристите сенки с прекрасната си звънтяща песен. Тежкият закрит автобус пресичаше поточета и ручеи, минаваше по груби дървени мостове тук и там и Робърта подхвърляше по някоя бележка за бистрата и искряща вода:
— Не е ли чудно тук? Чуваш ли бълбукането на водата, Клайд? Ах, колко свеж е този въздух!
И въпреки това тя щеше толкоз скоро да умре!
Боже!
Но да речем, че на Голямата чапла — на хижата и кея за лодки — има много хора. Или езерото, за зла чест, е буквално осеяно с хора — всичките въдичари и всичките ловят риба тук или там, всеки поотделно, и няма никъде спокойно и усамотено кътче. Колко странно, че не е помислил за това. Езерото може да не е чак толкова безлюдно, колкото си беше представял, или няма да е днес, както излезе с езерото Грас. И тогава какво?
Ами тогава ще бяга… ще бяга… пък каквото ще да стане. Това напрежение е прекалено много за него… по дяволите… той ще умре, ако продължава да мисли за такива неща! Как е могъл да мечтае да подобри съдбата си с такъв безумен и зверски замисъл — да убие и след това да избяга… или, по-правилно, да убие и да придаде на произшествието такъв вид, сякаш и той, и тя са се удавили… докато той… истинският убиец… ще се изплъзне, за да живее и бъде щастлив. Какъв страшен кроеж! Но какво друго да направи? Какво? Не е ли дошъл чак дотук, за да го направи? Нима ще се откаже сега?
