В същото време Робърта в своя вагон отпред мислеше, че Клайд като че ли не я беше гледал толкова недружелюбно. Положително жестоко е спрямо него да го накара да напусне Ликъргъс по този начин, когато е могъл да се забавлява там, както си ще. Но, от друга страна, и нейното положение… и тя не може да направи нищо друго. Трябва да бъде много мила, но да не се натрапва, нито да му се пречка твърде много. Но не бива да бъде и много отстъпчива или мека, защото в края на краищата Клайд е този, който я докара до това положение. И това е напълно справедливо и не е чак толкова много да иска от него. Тя ще трябва да гледа дете занапред и всичките тези неприятности, с които трябва да се справя още отсега! А по-после ще трябва да обясни на родителите си цялата тайнственост, която забулва сегашното й изчезване и женитба, ако Клайд действително се ожени за нея. Но трябва да настои това да стане… и по-скоро… може би в Ютика… положително още в следващото селище, където отидат да вземе своя препис от венчалното свидетелство и да го запази заради самата себе си и заради детето. Той може да си получи развода след това, стига да иска. Тя ще си остане госпожа Грифитс. И тяхното дете ще бъде също Грифитс. Това все пак е нещо.
(Колко красива рекичка. Тя й напомня Мохок и разходките с Клайд миналото лято, когато току-що се бяха запознали. Ах, миналото лято! А сегашното!)
И ще се настанят някъде, без съмнение в една или две стаи. Къде ли? — чудеше се тя. — В кое ли селище или град? Колко ли далеч от Ликъргъс или Билц… колкото по-далече от Билц, толкова по-добре, макар че би искала да види майка си и баща си пак, и скоро… веднага щом може да си го позволи без страх. Но какво значение има това, щом двамата заминават заедно и тя ще се ожени?
Дали е забелязал синьото й костюмче и кафявата шапчица? И дали си е помислил, че е, общо взето, привлекателна, сравнена с тези богати момичета, с които вечно се води той? Трябва да бъде много тактична… с нищо да не го ядосва. Но… колко щастливи биха могли да бъдат само ако… само ако малко я обичаше… съвсем мъничко…
А после Ютика и на тиха улица Клайд догонва Робърта; изражението му представлява смесица на невинна сърдечност и благоразположение, помрачени от тревога и недоволство, но всъщност това е маска, прикриваща страха от деянието, замислено от самия него — дали ще има силата да го извърши… последиците, в случай че не сполучи.
А после, както се споразумяха тази вечер помежду си, пътуване на другата сутрин в различни вагони до езеро Грас, което обаче при пристигането им и за изненада на Клайд се оказа много по-оживено, отколкото беше очаквал. Той много се разстрои и уплаши от такова многолюдно стечение тук. Понеже си беше представял, че и това езеро, както Голямата чапла, щеше да бъде почти съвсем пусто. Но сега и двамата разбраха, че то е лятно средище и сборен пункт на малка религиозна организация или група от Пенсилвания с молитвен дом и многобройни вили на другия бряг на езерото срещу гарата. И Робърта веднага възкликна:
— Гледай ти, не е ли това чудесно! Защо да не ни венчае пасторът на тая църква?
А Клайд, объркан и потресен от това неочаквано и във висша степен неприятно усложнение, веднага заяви:
— Ами да, разбира се… След малко ще отида там и ще видя.
Но умът му се зае веднага с кроежи как да я надхитри. Ще я изведе да я повози с лодка, след като се запишат в хотела, и ще се забави по до късно. Или ако намери някое особено усамотено и затулено местенце… не, тук има твърде много хора. Езерото не е достатъчно голямо и вероятно не особено дълбоко. То е черно, водата му — тъмна като катран, а на изток и север е заградено от високи и тъмни борове: наредили се едно до друго копия на въоръжени и бдителни великани, както му се струва сега — кажи-речи, людоеди, тъй мрачно, подозрително и неуравновесено е собственото му състояние по отношение на всичко това. Но все пак хората тук са твърде много — на езерото има не по-малко от десетина души.
Колко зловещо е това!
Колко трудно!
Но ето някакъв шепот: „… човек не може да отиде оттук пеша до Тримилевия залив през никакви гори. О, не! Дотам има като нищо тридесетина мили. Освен другото, това езеро не е толкова безлюдно… вероятно членове на тази религиозна група непрекъснато го наблюдават.“ О, не… той трябва да каже… трябва да каже… но какво… какво би могъл да каже? Че е попитал и тук не можело да се получи разрешение за женитба? Или че пасторът не е тук, или че иска известни документи, които Клайд няма… или… или, добре де… каквото и да е, стига да може с това да успокои Робърта до утре, до тоя час, когато влакът на юг тръгва оттук за Голямата чапла и Шарон, където, разбира се, непременно ще се оженят.
