А сетне, за да засили нервността и объркването, породени от всичко това и от мисълта какви ли още събития или лица го чакат, преди да предприеме решителната стъпка, Робърта му заяви, че поради горещината и това, че ще се върнат за вечеря, ще остави тук шапката и палтото си — шапката, на която той вече беше забелязал етикетчето на Бронстайн в Ликъргъс, което още тогава го накара да се замисли дали е по-разумно да го остави, или да го махне. Но беше решил, че може би после… после… ако наистина извърши това… може да няма значение дали то ще остане там, или не. Нямаше ли все едно да установят самоличността й, ако я намерят, а ако не я намерят, кой ще узнае коя е тя?
В това смутено и развълнувано душевно състояние, почти без да разбира доколко ясни или важни са всяка отделна мисъл, движение или постъпка, той вдигна куфарчето си и се запъти към кейчето. А после хвърли куфарчето в лодката и запита лодкаря дали знае къде тук са най-хубавите гледки, понеже искал да ги снима. Като направи и това и изслуша безсмислените обяснения, той помогна на Робърта (една почти безплътна фигура, както я виждаше сега, която стъпи в сякаш недействителна гребна лодка на чисто, въображаемо езеро), качи се в лодката подир нея, седна на средната седалка и хвана греблата.
Тихата, огледална, преливаща във всички цветове на дъгата повърхност на това езеро, което сега им се виждаше не толкова като вода, колкото като нефт — като разтопено стъкло, с огромен обем и тегло, почиващо върху реалната земя така далече долу. И лекият, свеж и опиващ сладък въздух, лъхащ тук и там, но все пак набраздяващ повърхността на езерото! И мекият, пухкав гъстак на високите борове на брега! Навсякъде борове — високи, подобни на копия. А над тях гърбиците на тъмните далечни Адирондакски планини. Не се вижда никакъв гребец. Нито къща, нито хижа. Клайд се помъчи да види стана, за който беше споменал водачът. Не можа. Помъчи се да долови гласовете на тези, които биха могли да бъдат там… или каквито да било гласове. Ала освен плясъка на собствените му гребла и гласовете на лодкаря и водача, които разговаряха на двеста, триста, петстотин, хиляда стъпки зад гърба му, не се чуваше никакъв друг звук.
— Колко тихо и спокойно! — Това беше гласът на Робърта. — Изглежда, тук цари такъв покой! Мисля, че е красиво наистина, много по-красиво, отколкото на другото езеро. Тези дървета са тъй високи, нали? Ами тия планини! През цялото време, докато идвахме насам, аз си мислех колко сенчест и тих е тоя път, макар и да беше малко разбит.
— Приказва ли с някого тук в ханчето?
— Не, защо ме питаш?
— Ами рекох, че може да си срещнала някого. Днес като че ли няма чак толкова много хора тук горе, а?
— Не. Не виждам никого на езерото. Видях двама мъже в билярдната на ханчето, в дамската стая имаше едно момиче, и толкоз. Колко е студена тая вода! — Беше пуснала ръка през борда и я бе оставила в синкавочерните вълнички, образувани от неговите гребла.
— Така ли? Не съм я опитал още?
Той спря да гребе, пусна ръка във водата, след това загреба пак. Няма да отиде при това островче на юг. Много е далече… много е рано. Може да й се види чудновато. По-добре да се позабави. Да има малко време да си помисли… малко време да поразузнае. Робърта ще си поиска обеда (нейния обед!), а ей там на запад, около миля по-нататък, има очарователен нос. Може да отидат до него и първо да похапнат… тя да похапне… защото той няма да яде днес. А после… а после…
Робърта гледаше към същия нос — тясна ивица земя, която извиваше като рог на юг, навлизаше доста навътре в езерото и беше обрасла с високи борове. И Робърта се обади:
— Имаш ли пред вид някое местенце, мили, където бихме могли да се спрем и да похапнем? Аз започвам да огладнявам, а ти?
(Само да не му казваше „мили“ точно сега тук!)
Ханчето и навесът за лодки на северния бряг ставаха все по-малки от минута на минута; сега те приличаха на този друг навес за лодки и павилиони на езерото Кръм в деня, когато беше за първи път излязъл да гребе там и беше искал да дойде на ей такова езеро в Адирондакските планини, беше мечтал за такова езеро… и беше копнял да намери момиче като Робърта… такова… А над главата му плаваше също такова пухкаво облаче, каквито бяха плавали над него на езерото Кръм в онзи съдбоносен ден.
Колко ужасно е това усилие!
Биха могли да потърсят днес водни лилии тук, за да убият малко време, преди да… да убият време… да убият (боже!)… трябва да престане да мисли за това, ако смята изобщо да го извърши. Няма защо да мисли за това сега във всеки случай.
