На одобрения от Робърта нос той вкара лодката в мъничко заливче, заградено откъм север и изток с жълт като мед извит малък плаж, запазен от всякакви любопитни погледи. След това двамата слязоха съвсем спокойно на брега. И след като Клайд много внимателно извади обеда от куфарчето си, Робърта го нареди върху постлан на пясъка вестник, докато той се разхождаше насам-натам и подхвърляше с пресилен възторг забележки за красотата на мястото — за боровете и за извивката на това заливче, — а в същото време мислеше… мислеше… мислеше за острова по-нататък и залива някъде край него, където някак въпреки отслабващата му смелост трябва все пак да извърши предстоящата му зловеща и страшна задача… да не допусне този грижливо подготвен случай да отиде на вятъра… ако… ако… ако не иска наистина да избяга и да остави всичко онова, което най-много желаеше да запази.
И все пак колко ужасно е това нещо и колко опасно, сега, когато е вече тъй близко… колко е опасно да направи някаква грешка… ако не друго, да не би да преобърне лодката недостатъчно добре… или да не може да… да… о, боже! А след това може да се докаже, че той е… да, че той е… убиец! Да го арестуват! Да го съдят. (Той не може, той няма да го направи! Не, не, не!)
А Робърта сега седеше с него тук на пясъка и се чувстваше, доколкото можеше да види, напълно примирена с всичко на света. Тя започна да си тананика, а след това да прави забележки и да дава практични съвети по отношение на предстоящото съвместно приключение, за материалното им и финансово състояние отсега нататък, как и къде ще отидат оттук (най-вероятно в Сиръкюз, понеже Клайд като че ли няма нищо против това), и какво ще правят, когато отидат там. Защото била чула от зетя си Фред Гейбъл за някаква нова фабрика за яки и ризи, която тъкмо се откривала в Сиръкюз. Дали нямало да е възможно Клайд, поне временно, да си намери веднага работа в тази фирма? А сетне, по-късно, когато най-лошото за нея ще е минало, дали няма да може самата тя да постъпи в същото предприятие или някое друго? А засега, понеже имали толкова малко пари, не биха ли могли да вземат под наем някъде една стаичка заедно, при някое семейство, или ако това не му харесва, понеже вече не били в никой случай тъй близки, както някога, може би две съседни стаички. Робърта все още долавяше непреклонната му съпротива, скрита зад сегашната му привидна любезност и внимание.
А Клайд мислеше. Добре де, какво значение имат тези приказки сега? И това дали ще се съгласи, или не. Какво значение има, понеже той няма да отиде… нито тя ще отиде… там. Боже господи! Но ето той говори така, сякаш тя утре ще бъде все още тук. А нея няма да я има.
Само да не му трепереха така колената; ръцете, лицето и тялото му са все тъй влажни!
А след това нататък, край западния бряг на това неголямо езеро с тази малка лодка до този остров; Клайд се озърташе неспокойно и уморено насам-натам да види дали някой… някой… не се мярка някъде по суша или по вода… някой. Беше тъй тихо и безлюдно тук, слава богу. Тук… или някъде другаде наблизо би било удобно, наистина… само да имаше смелостта да го направи сега, но я нямаше тази смелост още. Робърта седеше с потопена във водата ръка и питаше дали смята, че биха могли да намерят водни лилии или горски цветя някъде на брега. Водни лилии! Горски цветя! А той се убеждаваше, като гребеше нататък, че сред тези високи, притиснали се един в друг борове няма нито пътища, нито хижи, палатки, пътеки, нищо, имащо облик на човешко жилище… нито следа от някоя ладия по ширналата се повърхност на това прекрасно езеро в този прекрасен ден. Но все пак дали не можеше да има някъде някой самотен ловец или водач, или рибар в тези гори или покрай тези брегове? Дали не можеше да има? Ами ако сега имаше някъде тук някой? Някой, който наблюдава!
Орис!
Гибел!
Смърт!
Но нямаше ни звук, ни дим. Само… само… тези високи, тъмни, зелени борове… подобни на копия, смълчани, и тук-там по някое изсъхнало дърво, пепелнобледо в блясъка на следобедното слънце, със заплашително прострени безжизнени, останали без мъзга клони.
Смърт!
И резкият металически крясък на сойка, понесла се в дълбочините на тази гора. Или единичното и призрачно „чук-чук-чук“ на някой самотен кълвач. От време на време проблясваше като огнена резка червена чинка или прехвръкваше жълто-черен дрозд.
— „О, ярко слънце, грей в милия ми дом в Кентъки“ — весело пееше Робърта, потопила едната си ръка в дълбоката синя вода. А след това, малко по-после: — „Поискаш ли, в неделя ще съм тук“ — един от последните танцови шлагери.
