Какво криеше той в себе си: предупреждение, протест, осъждане? Същата птица беше отбелязала самото зараждане на този ужасен план. А, ето я сега там на онова изсъхнало дърво, тази проклета птица. Ето, сега литна към друго, също такова сухо дърво малко по-навътре в острова, лети и кряска. Боже!
И Клайд се насочи пак към брега въпреки волята си. Нали, за да оправдае това, че е взел със себе си куфарчето, трябва сега да й предложи да направят няколко снимки на това място… и на Робърта… може би и на самия него… и на суша, и по вода. Защото така ще може да я качи пак на лодката без куфарчето, което ще остане запазено и сухо на брега. И когато слязоха, той наистина се престори, че търси по-особени гледки тук и там, а всъщност избираше дървото, в чиито корени да остави куфарчето си, докато се върне… което трябва вече да стане скоро… трябва да стане скоро. Те вече няма да се върнат на брега заедно. Никога! Никога! И продължаваше да обикаля въпреки протестите на Робърта, че е уморена, и не смята ли той, че би трябвало скоро да тръгват обратно? Сигурно вече минава пет. И Клайд я увери, че ей сега ще потеглят… след като я снеме още веднъж-дваж в лодката с тези чудесни дървета… острова и тази тъмна вода около и под нея.
Колко влажни, мокри, неспокойни са неговите ръце!
А тъмните му, влажни, неспокойни очи гледат на всички страни освен към нея.
И после пак на вода, на около петстотин стъпки от брега, и той през цялото време безцелно върти в ръце ръбестия и тежък, макар и малък фотоапарат, докато лодката излиза по-близо към центъра. И тогава, на това място и в този миг, той уплашено се озърта… Защото сега… сега… въпреки неговата воля е настъпил дълго избягваният и все пак налагащ се миг. И нито глас или човешка фигура, или звук на брега. Ни път, ни хижа, нито дим! И мигът, който сам той или нещо незнайно бе подготвяло за него и който трябваше да реши неговата съдба, бе настъпил! Минутата на действието… на прелома! Единственото, което трябваше да направи сега, беше да се извърне бързо и поривисто на едната или на другата страна, да скочи прав към левия или десния борд и да преобърне лодката; или ако не сполучи, да я разклати бързо и ако Робърта протестира твърде много, да я удари с апарата, който е в ръката му, или с едно от греблата от дясната му страна. Това може да се направи… може да се направи… бързо и просто, стига да не му липсва решителност и смелост… а после да заплува от това място към свобода… към успех… разбира се… към Сондра и щастието… към нов, по-блестящ и по-прекрасен живот от всичко, което му е било познато досега.
Че защо чака сега?
Изобщо какво става с него?
Защо чака?
В този преломен момент, изправил се пред крайната, най-неотложна нужда да действа, той почувства внезапно да му се парализира волята… смелостта… да не му достигат омраза и гняв; а Робърта от мястото си на кърмата гледаше неговото разтревожено, а сетне внезапно разкривено, сякаш прерязано от мълния, но малодушно и объркано лице, от ядно, свирепо и демонично станало изведнъж смутено и, може да се каже, почти безсмислено поради изписалата се на него борба между страха (първично отвращение от смъртта или безмилостното зверство, водещо до смърт) и тормозещото и гузно, но все пак вътрешно потискано желание да действа… да действа… да действа… временно непреодолимо тук… сега… някаква скованост пред могъщия подтик да действа и въпреки това да не действа.
А същевременно очите — зениците му — за миг се разшириха и станаха по-страшни; лицето, тялото, ръцете му се свиха вцепенени — неподвижната му поза и непроменящото се сковано изражение ставаха все по-зловещи и по-зловещи, макар всъщност да подсказваха не брутална, смела воля да унищожава, а настъпването на някакъв транс или гърч.
И Робърта забеляза изведнъж колко странно е всичко това — забеляза злокобното помрачение или физическата и душевната раздвоеност, която тъй странно и болезнено противоречеше на цялата обстановка, и възкликна:
— Божичко, Клайд! Клайд! Какво има? Какво ти е станало? Изглеждаш тъй… чудноват… тъй… тъй… Никога не съм те виждала такъв. Какво има?
