А сетне, най-после, подир цял час гребане, мрачни размишления, песни, спиране да видят някой прелестен нос, разузнаване на някое врязало се в сушата заливче, в което можеше да има водни лилии, и когато Робърта вече казваше, че трябва да внимават с времето и да не се бавят твърде много, влязоха в залива на южната страна на самия остров — красиво, но затворено в най-траурен кръг от борове и ограничено от суша водно пространство, което повече приличаше на малко езерце, съединено с проток или проход към по-голямото езеро, но все пак водна площ от около двадесетина акра и с почти кръгла форма. И как на изток, север, юг, дори запад, с изключение на протока, който отделяше на север острова от сушата, това езерце бе заобиколено от дървета! И камъши и водни лилии покрай бреговете. И някак си караше човек да помисли, че е специално предназначено езерце, където умореният от грижите и живота, жадуващият да се отърве от житейските борби и раздори може най-разумно, макар и безрадостно да намери покой.
И когато лодката им се плъзна вътре, тези тъмни неподвижни води като че ли завладяха Клайд, както нищо друго тук или другаде бе някога го завладявало, и промениха настроението му. Защото, озовал се веднъж тук, нещо сякаш го въвлече, примами навътре и след като обиколи тихите му брегове, той се остави на течението да го носи, да го носи… към безкрайното пространство, където нищо нямаше граница… нямаше злокобни кроежи… нямаше планове… нямаше практически задачи за разрешаване… нямаше нищо. Зловещата красота на този кът! Тя сякаш го мамеше — това странно, тъмно езерце, обкръжено от всички страни с тези чудни, кичести борове. И самата вода напомняше огромен черен бисер, захвърлен от някоя могъща ръка, може би от яд, а може би за игра или по прищявка, в скута на тази долина от тъмен, зелен плюш, която изглеждаше бездънна, докато Клайд се взираше в нея.
И все пак за какво му говореше всичко това тъй силно? Смърт! Смърт! Много по-определено, отколкото всичко друго, което бе някога виждал. За смърт! Но за спокойна, тиха смърт без протест, каквато човек би могъл по собствен избор или под хипноза, или поради неизразима умора да приеме радостно и с благодарност! Бе тъй тихо… тъй сенчесто, тъй спокойно. Чак и Робърта възкликна. А той сега усети за първи път някакви като че ли яки, но дружелюбно съчувствени ръце да го хващат здраво за рамената. Какво успокоение излъчват те! Каква топлота! Каква сила! Защото те като че ли му действат уталожващо и са му приятни… с увереността си… с подкрепата. Дано не се махнат! Дано да останат завинаги… тези приятелски ръце! Защото къде ли е изпитвал преди в живота си това успокояващо и почти нежно чувство? Никъде и това някак го успокои и той като че ли се изплъзна от действителността на всичко наоколо.
Наистина Робърта беше тук, пред него, но сега беше избледняла до някаква сянка или по-скоро мисъл, един вид мъгляв образ, повече видение, отколкото живо същество. И макар да имаше някакви краски, форма, която подсказваше за реалност, все пак бе твърде невеществена толкова много… И той отново се почувства странно самотен. Защото здраво хваналите го ръце на приятеля бяха изчезнали също. И Клайд бе сам, тъй страшно сам и изоставен в това мрачно, прекрасно царство, където сякаш го бяха довели, а сетне напуснали. И му стана странно студено — чарът на тази странна красота го обгърна с някакъв хлад?
Беше дошъл тук, за какво?
И трябва да направи, какво?
Да убие Робърта? О, не!
И той отново обори глава и се загледа в пленителните и коварни глъбини на това притеглящо, синкаво, мораво езеро, което, докато се взираше в него, сякаш променяше формата си като в калейдоскоп и се превръщаше в огромно кристално кълбо. Но какво беше това, дето се движеше насам-натам в този кристал? Някаква фигура! Тя идваше по-близо… по-близо… и както се приближаваше, той разпозна Робърта, която се бореше и размахваше тънките си бели ръце във водата и посягаше към него! Боже! Какъв ужас! Това изражение на лицето й! Какво, за бога, е замислил той изобщо? Смърт! Убийство!
И изведнъж Клайд съзна, че тази смелост, на която бе толкова много разчитал през цялото време да го подкрепи тук, го напуска, и тозчас съзнателно запретърсва дълбините на своето същество в напразен опит да си я върне.
Пак зловещият, натрапчив крясък на тази призрачна птица! Тъй студен, тъй рязък! Ето го пак, за да стресне душата му в нейния полет и да я накара да осъзнае действителната или недействителната задача, която стои непосредствено пред него с всичките й мъчителни подробности.
Той трябва да извърши това нещо! Трябва!
