Тя неочаквано се вдигна или по-скоро се наведе напред и запристъпва по равния кил, като се мъчеше да се доближи до него, понеже той имаше вид, сякаш ей сега ще падне напред в лодката… или настрана и през борда във водата. И Клайд в същия миг почувства цялата безвъзвратност на своята несполука, собствената си страхливост и негодност за такава постъпка и също така мигновено се поддаде на залялата го вълна от потискана омраза не само към самия себе си, но и към Робърта, към нейната сила — по-скоро силата на живота, която го възпираше по този начин. И все пак го беше страх да действа, така или иначе… не искаше… искаше само да каже, че никога, никога не ще се ожени за нея; че никога, дори тя да го изложи, не ще замине оттука с нея, за да се оженят; че той обича Сондра и ще остане верен само на нея, а не беше способен да каже дори и това. Но беше ядосан, объркан и я гледаше гневно. А после, когато тя се доближи до него и се опита да го хване за ръката и да му вземе апарата, за да го остави в лодката, той се нахвърли върху й, дори и тогава без никакво намерение да направи нещо повече, отколкото да се освободи от нея… от нейния допир… нейната молба… утешението и съчувствието й… от вечното й присъствие… Боже!
Но се нахвърли с такава стремителност, че не само я удари по устата, носа и брадичката с фотоапарата, който все още, без да съзнава, стискаше в ръка, но същевременно я отблъсна настрана към левия борд така, че лодката се килна почти до повърхността на водата. И тогава, стреснат от резкия й писък (който се дължеше толкова на накланянето на лодката, колкото и на удара по носа и устата), скочи и посегна да й помогне или да я подхване, а донякъде и да й се извини за непреднамерения удар, но с това окончателно преобърна лодката и двамата с Робърта в същия миг се намериха във водата. А левият борд при обръщането удари Робърта по главата, когато тя се вдигна на повърхността за първи път с обезумяло разкривено лице към Клайд, който вече се беше съвзел от изненадата. Тя беше зашеметена, обзета от ужас, объркана от болка и страх — вечния й страх от водата и от удавяне, и от удара, който Клайд й бе нанесъл така случайно и почти несъзнателно.
— Помощ! Помощ! О, боже, потъвам, потъвам! Помощ! О, боже! Клайд! Клайд!
А сетне — гласът в ушите му: „Но това… това… не е ли това същото, което си мислил и искал толкова време… в голямата си безизходица? И ето на! Въпреки твоето малодушие, твоята страхливост, това… това… се свърши за теб. Един нещастен случай… нещастен случай… един неумишлен удар от твоя страна ти спестява труда да извършиш онова, което си искал, но не си имал смелостта да направиш! Нима сега, когато то не е нужно, понеже това е злополука, ти ще й се притечеш на помощ и ще се подложиш отново на ужаса на поражението и неуспеха, които тъй много са те измъчвали и от които тази случка те освобождава? Би могъл да я спасиш. Но би могъл и да не я спасиш. Ето, виж я как пляска на всички страни. Тя е зашеметена. Сама не може да се спаси, а ако се доближиш до нея сега, в безумния си страх може да те удави и теб. Но ти искаш да живееш! А ако тя остане жива, животът ще бъде мъка за теб занапред. Почини си само един миг… само няколко секунди! Почакай… почакай… не обръщай внимание на жалните й викове. А после… после… Ето на! Виж. Всичко е свършено. Тя потъва. Никога, никога вече не ще я видиш жива. Ето и твоята шапка е плувнала във водата… както искаше да стане. А на лодката, на ключа за греблото се е закачил неин воал. Остави го. Няма ли това да покаже, че е станала злополука?“.
И освен това нищо друго… няколко водни кръга изпълнена със спокойствие и тържественост чудна гледка. А сетне пак гласът на тази зловеща, самотна птица — презрителният й и присмехулен вик:
Викът на тази дяволска птица, кацнала на сухия клон.
А след това Клайд, с неотзвучали още в ушите му викове на Робърта, с този неин последен безумен, умоляващ поглед в подбелените очи пред себе си, заплува тежко, мрачно и безрадостно към брега. И си мислеше, че в края на краищата в действителност не я е убил. Не, не! Слава богу. Не я е убил. Но все пак (когато стъпи на близкия бряг и заотръсква водата от дрехите си) дали я е убил? Или не? Нали отказа да й се притече на помощ, а можеше да я спаси и вината тя да падне във водата, колкото и случайна, не беше ли всъщност негова? И все пак… и все пак…
