Здрач и тишина на гаснещ ден. Потайно кътче в гъстака на същата прикриваща гора, където сам и мокър до кости Клайд стои до сухия си куфар и чака да поизсъхне. Но междувременно маха пристегнатия към куфара неизползван триножник за апарата, намира небиещ на очи сух дънер по-нататък в гората и скрива триножника под него. Дали някой го е видял? Дали някой гледа? После, се връща и се чуди за посоката. Трябва да тръгне на запад, а след това на юг. Да не сбърка! Но ето че се чува пак крясъкът на тази птица — рязък, действащ на нервите. А сетне — мрак, въпреки летните звезди. И един млад мъж върви през тъмна, безлюдна гора със суха сламена шапка на главата и куфарче в ръка, върви бързо, но и предпазливо — на юг… на юг.
Окръгът Катараки започва на юг от селището, известно под името Тримилевия залив, простира се на петдесет мили до канадската граница на север и от Сенашет и Индианските езера на изток стига до реките Рок и Скарф на запад — разстояние от тридесет мили. По-голямата му част представлява необитавани гори и езера, но тук-там той е изпъстрен със селища и градчета като Кунц, Грас Лейк, Норт Уолъс, Браун Лейк; негов център е Бриджбърг, който наброява не по-малко от две хиляди жители от всичко петнадесет хиляди в целия окръг. На централния площад на града се намира старият, но негрозен окръжен съд, увенчан с куличка с часовник и кацнали отгоре няколко гълъба, и оттам започват четирите главни търговски улици.
В кабинета на окръжния следовател в североизточния ъгъл на сградата, в петък, девети юли, седеше Фред Хейт, едър и широкоплещест мъж с прошарени кестеняви бакенбарди, с каквито би се гордял всеки мормонски старей. Той имаше едро лице, едри бяха и ръцете, и краката му. На тях съответстваше огромният му корем.
По времето, когато започва това повествование, към два и половина след пладне, този следовател сънливо прелистваше каталог за поръчки по пощата, който жена му го беше помолила да изпише от един универсален магазин. И както разчиташе по страниците му цените на обувки, якета, шапки и кепета за петте си лакоми деца, погледът му попадна на зимно палто за самия него със солидни размери, голяма яка, широк колан и големи, внушителни копчета. Хейт се поспря и със съжаление помисли, че семейният бюджет от три хиляди долара годишно в никакъв случай не ще му позволи такъв лукс за предстоящата зима, особено след като жена му Ела най-малко от три години мечтае за кожено палто.
Не се знае как биха завършили размишленията му в този случай, ако не беше ги прекъснало звъненето на телефона.
— Да, Хейт на телефона… Уолъс Ъпъм от Голямата чапла? Ами да, говорете, Уолъс… удавила се млада двойка… добре, чакайте една минутка…
Той се обърна към бъркащия се в политиката младеж, който получаваше заплата от Окръжното управление срещу служебното звание „секретар на следователя“:
— Записвайте данните, Ърл. — После продължи в слушалката: — Добре, Уолъс, дайте ми сега всичките подробности… всичко… да. Трупът на съпругата е намерен, но на съпруга не е… така… лодка, преобърната край южния бряг… да… сламена шапка без подплата… да… някакви белези около устата и окото й… палтото и шапката й в ханчето… да… писмо в единия джоб на палтото… адресирано до кого? Госпожа Олдън, Билц, окръга Мимико… да… още търсят трупа на мъжа, така ли?… Досега никаква следа от него… разбирам. Добре, Уолъс… Добре… Вижте какво, Уолъс, наредете им да оставят палтото и шапката, където са. Чакайте да видя… сега е два и половина. Ще дойда горе с влака в четири часа. Автобусът от ханчето идва да посрещне тоя влак, нали? Добре, ще дойда с него, непременно… И още, Уолъс, искам да запишете имената на всички присъствали, които са видели, когато е бил изваден трупът. Какво казахте? Не по-малко от осемнадесет фута дълбочина? Да… воал, закачил се на единия ключ за греблата… да… кафяв воал… да… разбира се, друго няма… Добре, в такъв случай накарайте ги да оставят всичко точно както е било, Уолъс, а аз ще дойда. Да, Уолъс, благодаря ви… Довиждане.
Бавно господин Хейт остави слушалката върху вилката и също така бавно се вдигна от широкото, боядисано в цвета на орехово дърво кресло, на което седеше, приглади гъстите си бакенбарди и измери с поглед Ърл Нюком, изпълняващ длъжностите машинописец, архивар и какво ли не друго.
— Записахте ли всичко, Ърл?
— Да, господин Хейт.
— Е, тогава най-добре ще е да си вземете палтото и шапката и да дойдете с мен. Ще трябва да хванем влака в три и десет. Ще можете да попълните няколко призовки за свидетели, докато пътуваме. Няма да е зле да вземете петнадесет-двадесет бланки… за всеки случай, и да вземем имената на всички свидетели, които намерим на мястото. И няма да е зле да се обадите на госпожа Хейт и да й кажете, че надали ще се върна днес за вечеря или изобщо преди обратния влак. Може да ни се наложи да останем там до утре. Човек никога не знае в такива случаи как ще се обърнат работите и най-добре е да се подготви.
