— Да, да, Орвил. Разбирам. Ясно ми е. Но един Грифитс! — И той още веднъж цъкна с език.
— Това, за което исках да си поговорим обаче, е следствието — продължи бързо и рязко Мейсън. — Знаеш, мислех си, че надали е искал да я убие само защото не е имал желание да се ожени за нея. Това не ми се вижда приемливо.
И той изложи повечето от мислите си, които го бяха накарали да дойде до заключението, че Робърта е била бременна. Хейт веднага се съгласи с него.
— Добре, тогава това значи аутопсия — подхвана отново Мейсън. — Също както и мнението на лекарите за произхода на тия рани. Ние ще трябва да знаем без ни най-малка сянка от съмнение, преди трупът да бъде взет оттук, дали момичето е било убито, преди да бъде хвърлено от тая лодка, или е било само зашеметено и после хвърлено, или лодката преобърната. Това е много важно за делото, както знаеш. Изобщо не ще можем да направим нищо, докато не сме положителни за тия неща. Но какво ще кажеш за медиците тук? Смяташ ли, че някой от тях ще може да направи всичко, както трябва, та експертизата да не бъде оборена в съда?
Мейсън се колебаеше. Той вече градеше обвинението си.
— Знаеш, колкото за това, Орвил, не мога да бъда съвсем сигурен — бавно отговори Хейт. — Ти би могъл да отсъдиш по-добре от мен. Аз вече поканих доктор Мичъл да се отбие утре да я погледне. Също и Бетс. Но ако има някой друг лекар, когото би предпочел… Бейво, Линкън или Колдуотър… какво ще кажеш за Бейво?
— Бих предпочел Уебстър от Ютика — каза Мейсън — или Биймис, или и двамата. Четири или пет експерти в такова дело няма да бъдат много.
И Хейт, доловил важността на голямата отговорност, която му бе възложена, отвърна:
— Е, да, предполагам, че си прав, Орвил. Може би четирима-петима ще бъде по-добре от един или двама. Това означава обаче, че следствието ще трябва да се отложи с още някой и друг ден, докато докараме тия хора тук.
— Съвършено вярно! Съвършено вярно — продължи Мейсън, — но то ще е добре и поради това, че аз отивам в Ликъргъс тая вечер да видя какво ще мога да науча. Човек никога не знае. Може и да го пипна там. Поне така се надявам; ако ли не това, може да се натъкна на нещо, което ще хвърли още светлина на положението. Защото това ще е голяма работа, Фред. Не се съмнявам… най-трудното дело, което се е падало на мен, пък и на теб… и трябва да бъдем безкрайно предпазливи във всеки свой ход отсега нататък. Не е изключено да е богат, разбираш, и ако е, той ще се бори. А не бива да забравяме и това семейство там, което ще го поддържа. — Той нервно прокара ръка през бухналата си коса и добави: — Е, и това няма значение. На първо място, сега трябва да извикаме Биймис и Уебстър от Ютика… най-добре да им телеграфираш още тая вечер, а? Или да им се обадиш по телефона. И Спръл от Олбъни, а за да не всяваме раздори в собственото семейство, може би ще е по-добре да поканим Линкън и Бетс оттук. А може и Бейво. — Той си позволи една едва забележима усмивка. — Засега ще си вървя, Фред. Нареди така, че да дойдат в понеделник или вторник вместо утре. Надявам се дотогава да съм се върнал, та ако успея, да присъствам и аз. Ако можеш, по-добре ги събери тук в понеделник… разбираш… колкото по-скоро, толкова по-добре… и тогава ще видим какво знаем.
Той отиде при шкафа да извади още бланки за писмени заповеди. След това излезе в другата стая да обясни на Олдън, че им предстои пътуване. И да накара Бърли да повика по телефона жена му, на която обясни с какво е зает и колко бърза, и че може да не се върне до понеделник.
И по целия път до Ютика, който беше три часа, през единия час чакане на връзка с влака за Ликъргъс и още час и двадесет минути на този влак, който пристигна към седем сутринта, Орвил Мейсън се мъчеше да изтръгне от сломения и мрачен Тайтъс малко по малко откъслечни сведения за скромното минало на самия него и на Робърта — за нейната щедрост, привързаност, непорочност, доброта, за предишните й служби и условия на работа, и колко е получавала, и какво е правила с парите, — непретенциозна история, за която можа да си вземе добра бележка.
