Междувременно Клайд, от часа, когато водите на езерото погълнаха Робърта, а той доплува до брега и след като се преоблече, стигна в Шарон и вилата на Кранстън, беше в състояние почти на пълно душевно разстройство поради страха и объркването дали е виновен, или не за преждевременната й смърт. В същото време, още край езерото, жестоко го замъчи мисълта, че ако го открият на самото място да се промъква крадешком на юг, вместо да се върне на север в хана на Голямата чапла, за да съобщи за тази уж случайна злополука, то ще изглежда достатъчно коравосърдечно и жестоко, за да убеди всекиго, че трябва да бъде обвинен в убийство. Защото, както му се струваше сега, всъщност не беше виновен, понеже в последния миг беше преживял този душевен прелом.
Но кой щеше да му повярва сега, след като не се беше върнал да обясни? А вече изобщо не можеше да се върне! Защото ако Сондра чуеше, че е бил там на езерото с тази фабрична работничка, че се е записал с нея като съпруг и съпруга… боже!
А след това да се мъчи да обясни всичко на чичо си или на студения си корав братовчед… или на всички тези скептично настроени хора от модното общество в Ликъргъс. Не, не! Стигнал ли е дотук, трябва да продължи. Върне ли се назад, чака го провал, ако не и смърт. Ще трябва да използва колкото може това ужасно положение, да използва този замисъл, завършил тъй странно и донякъде оправдателно за него.
Но все пак тази гора! Наближаващата нощ. Страшната самотност и криещата се сега във всичко опасност. Какво да прави, какво да каже, ако някой го срещне. Беше така объркан… душевно и нервно разстроен. Само да изпращаше съчка, и се втурваше да бяга като заек.
Точно в това състояние, след като намери куфарчето си и се преоблече, изстиска мокрите си дрехи и се помъчи да ги изсуши, а сетне ги опакова в куфарчето под сухи съчки и борови игли, а триножника на фотоапарата зарови под гниещ паднал дънер, той се шмугна в гората след падането на нощта. Но все повече и повече се замисляше върху много странното си и опасно положение. Ами ако тъкмо когато беше ударил, без да иска, Робърта и двамата бяха паднали във водата, и тя беше надала тези пронизителни и умоляващи викове, ако тогава е имало някой на брега — някой, който е наблюдавал, — един от тези снажни, яки мъже, които бе видял да се разтакават наоколо през деня и които може би в същия този момент вдигат под тревога хората край езерото, и десетина-двадесет такива мъже ще тръгнат да го търсят още тази нощ! Лов на човек! И ще го отведат обратно и никой никога не ще му повярва, че не я е ударил нарочно! Може дори да го линчуват, преди да може да си осигури справедлив съд. Това е възможно! Такива неща са ставали! Въже около врата му. Или може да го застрелят в тези гори. И без да му дадат възможност да обясни как е станало всичко — как го е тормозила и измъчвала тя толкова време. Те никога няма да разберат това.
И с тези мисли вървеше все по-бързо и по-бързо — толкова бързо, колкото му позволяваха яките, гъсти и бодливи млади елхички и сухите съчки, които от време на време пращяха по най-злокобен начин, и все си повтаряше вървешком, че пътят за Тримилевия залив трябва да се пада вдясно от него, а луната, когато изгрее — вляво.
Но, боже, какво беше това?
Ах, този ужасен звук!
Като някой хълцащ, пискащ дух в този мрак!
Ето!
Какво е това?
Клайд изтърва куфарчето и облян в студена пот, се сниши, клекнал зад високо дебело дърво, скован и неподвижен от страх.
Този звук!
Но нали е само улулица! Беше я чул преди няколко седмици край вилата на Кранстън. Но тук! В тази гора! В този мрак! Трябва да върви, да се измъкне оттук. В това няма съмнение. Не бива да мисли за такива ужасни, страшни неща, защото ще загуби и последните си сили и смелост.
Но този поглед в очите на Робърта! Този последен, умолителен поглед! Боже! Той непрекъснато го вижда. Нейните печални, ужасни писъци! Не може ли да не ги чува… поне докато се измъкне оттук?
Дали е разбрала, когато той я удари, че не е било нарочно… само едно движение, подбудено от гняв й протест? Знае ли го тя сега, където и да е… на дъното на езерото… или тук в тъмнината на тази гора, може би до самия него? Призраци. Нейният! Трябва да се измъкне оттук… да се измъкне! Трябва… но пък тук в гората е в безопасност. Не бива тъй много да бърза да излезе на някакъв път. Минувачи! Може би хора, които го търсят? Но дали хората наистина живеят след смъртта? Има ли призраци? И дали те знаят истината? Тогава тя трябва да знае… но и това как е кроил всичко преди. И какво ли си мисли! Дали е сега тук, дали с укор мрачно го преследва с неоснователни обвинения, колкото и да е вярно, че отначало е имал намерението да я убие? Имал е! Имал е! И това е, разбира се, големият грях. Макар и да не я беше убил той, все пак нещо друго го бе направило заради него! Това е вярно.
