Но призраци… боже… призраци на хора, които може да те преследват, след като са умрели, да се мъчат да те разобличат и да те накажат… да се мъчат може би да насочат хората по дирите ти! Кой знае? Майка му беше признала пред него, Франк, Еста и Джулия, че вярва в призраци.
И ето най-после луната след три такива часа препъване, ослушване, чакане, потене, треперене. Не се вижда никой, слава богу! И звездите над главата — ярки и все пак приветливи, както на Боровия нос, където е Сондра. Да можеше сега да го види как бяга от Робърта, удавила се в това езеро, и неговата шапка, плувнала отгоре по водата! Да можеше да чуе виковете на Робърта! Колко странно, че никога, никога, никога не ще може да й каже как заради нея, заради красотата й, заради неговото страстно влечение към нея и заради всичко, каквото тя сега значи за него, той е могъл да… да… да… е, добре, да направи това ужасно нещо: да убие момиче, което бе някога любил. И цял живот това няма да излезе от ума му… тази мисъл! Никога не ще може да се отърве от нея… никога… никога… никога. А не беше помислил за това преди. Пък то е ужасно само по себе си, това нещо, нали?
А после изведнъж там, в тъмнината, към единадесет часа, както по-после предположи (водата беше спряла часовника му), и след като беше излязъл на шосето на запад и повървял една-две мили, тези трима мъже, бързи като призраци, изникнали от сянката на гората. Той си рече първо, че са го видели, когато беше ударил Робърта, или в следващия момент и сега идваха да го хванат. Какъв ужас, изживян за един миг! А момчето, което вдигна фенера, за да види по-добре лицето му! И положително той е проявил много подозрителен страх и смущение, понеже в този момент беше потънал в най-дълбоко размишление за всичко, което се беше случило, и се измъчваше от предположението, че някак, по един или друг начин, е оставил известна улика, която да води право към него. И той наистина отскочи назад от страх, че това са хора, изпратени да го заловят. Но в този момент най-предният от тях, висок кокалест мъж, сякаш само развеселен от явната му страхливост, подвикна: „Здравей, пътниче!“, а най-младият, без да прояви някакво подозрение, направи крачка напред и вдигна фитила на фенера. И едва тогава Клайд разбра, че те са само водачи на туристи или тукашни жители и не са потеря, тръгнала да търси него, и че ако се държи спокойно и учтиво, у тях няма да възникне и най-малкото подозрение, че е убиец.
Обаче сетне си каза: „Но те ще ме запомнят, че съм вървял по този безлюден път в този час и с куфарче, нали?“ И затова веднага реши, че трябва да бърза… да бърза… за да не го види никой друг някъде там.
После, часове по-късно, тъкмо когато луната вече захождаше на запад и мъждивата й жълтеникава светлина заливаше гората и правеше нощта още по-страшна и тягостна, той стигна Тримилевия залив — купчинка къщи на тукашни земеделци и летни вили, сгушили се в най-северния край на тъй наречената Индианска верига. И там, както можа да види от един завой на пътя, все още блещукаха няколко бледи светлинни. Магазини. Къщи. Улични фенери. Но съвсем дрезгави в бледия полумрак — тъй дрезгави и тайнствени! Едно нещо беше ясно: в този час, облечен, както беше, и с куфарчето в ръка, не можеше да влезе там. Това положително би значило да възбуди любопитство и подозрение към себе си, ако имаше все още някой навън. А тъй като корабчето, което пътуваше между това селище и Шарон, откъдето щеше да продължи за Боровия нос, тръгваше едва в осем и половина, трябваше да се скрие дотогава и да оправи колкото е възможно външния си вид.
И той отново влезе в боровия гъстак, който стигаше до края на градчето, за да почака там до сутринта: по часовника на виждаща се малка черковна камбанария щеше да разбере кога да излезе от скривалището си. А междувременно разсъждаваше: „Разумно ли е да направя тъй?“ Защото всеки можеше да го чака там. Тези трима мъже… или някой друг, който може да го е видял?… Или полицай, уведомен отнякъде. И все пак по-после реши, че най-добре ще е да слезе в селището. Защо да се промъква през гората на запад от това езеро — и то нощем, а не през деня, понеже по светло можеше да го видят. Ако вземеше параходчето, щеше да пристигне за час и половина или най-много два часа във вилата на Кранстън в Шарон, докато ако тръгнеше пеша, нямаше да стигне до следващия ден — не беше ли това неразумно и по-опасно? Освен другото беше обещал на Сондра и Бъртин, че ще дойде във вторник. А сега вече беше петък! От друга страна, нямаше ли вероятност до другия ден да се вдигне шум… отличителните му белези ще бъдат съобщени тук и там… а пък тази сутрин… е, нима Робърта можеше вече да е намерена? Не, не. По-добре така. Защото кой го познава тук… или може да познае в него било Карл Грейъм, било Клифърд Голдън? Най-добре да мине оттук, бързичко, преди да е излязло наяве нещо във връзка с Робърта. Да, да. И накрая, когато стрелките на часовника сочеха осем и десет, той излезе от гората със силно разтуптяно сърце.
