В дъното на тази улица беше пристанът на параходчето, което тръгваше за Шарон. И докато се разтакаваше наоколо, Клайд забеляза да идва автобусът от езеро Ракет. Дойде му наум, че ако срещне някой познат на пристана или на параходчето, би могъл да каже, че ей сега идва от езеро Ракет, където и Сондра, и Бъртин имаха много приятели, а в случай че някоя от самите тях се окаже на парахода, че е бил там предишния ден. Какво значение има чие име или вила ще спомене… ще измисли някое, ако се наложи.
И така най-после той се запъти към парахода и се качи. А сетне в Шарон слезе, и то, както му се стори, без да привлече някакво особено внимание и на двете места. Защото, въпреки че имаше около единадесет пътници, никого от които не познаваше, единствено едно младо провинциално момиче със синя рокля и бяла сламена шапка, което му се видя да е от тези места, малко се позагледа в него. И погледът на това момиче изразяваше повече възхищение, отколкото нещо друго, макар че поради острото желание на Клайд да остане незабелязан, и той бе достатъчен, за да го накара да се оттегли към кърмата на кораба, докато другите, изглежда, предпочитаха предната палуба. А когато стигна в Шарон, понеже знаеше, че повечето ще бързат към железопътната гара, за да хванат първия сутрешен влак надолу, той тръгна с бързи крачки подир тях само за да свърне в първата закусвалня, с което се надяваше да заплете следите си. Защото, макар да беше изминал дългото разстояние от Голямата чапла до Тримилевия залив, а преди това бе гребал цял следобед и само се беше престорил, че хапва от обеда, приготвен от Робърта на езеро Грас, той все още не беше гладен. После, когато видя няколко пътници да идват откъм гарата и между тях нямаше никой познат, присъедини се веднага към тях, сякаш тепърва идваше в хана и на пристана от влака.
Защото сега му беше дошло наум, че южният влак от Олбъни и Ютика пристигаше по това време и би било твърде естествено да изглежда, че е дошъл с него. Затова, като се престори отначало, че отива на гарата, но спря пътем да се обади по телефона на Бъртин и Сондра, че е тук, и разбра от тях, че ще изпратят да го вземат с кола, а не с моторница, каза им, че ще чака на западната веранда на ханчето. По пътя се спря също да си купи сутрешен вестник, макар и да знаеше, че в него не може още да има нищо. И едва беше отишъл на верандата и седнал, когато колата от вила Кранстън пристигна.
Когато шофьорът на семейство Кранстън, когото добре познаваше, сърдечно го поздрави с най-приветлива усмивка, Клайд успя да отговори с привидно непринудено и весело изражение, при все че още се терзаеше от големия си страх. Защото, както упорито си повтаряше, тримата мъже, които бе срещнал, без съмнение ще са стигнали вече на езеро Голямата чапла. А досега положително вече са се сетили за Робърта и него и, кой знае, може да са намерили преобърнатата лодка с неговата шапка и нейния воал! Ако е така, не е ли възможно мъжете вече да са съобщили, че са видели такъв човек с куфар да отива нощем на юг? И ако е така, няма ли такова съобщение, без оглед на това трупът намерен ли е, или не, да ги накара да се усъмнят дали наистина е имало двойно удавяне? Ами ако по някаква странна случайност тялото й плувне на повърхността? Тогава какво? Ами не можеше ли да остане белег от силния удар, който той й нанесе? Ако е останал, няма ли да се усъмнят, че е имало убийство, а понеже неговият труп не може да се намери, а тези мъже ще опишат човека, когото са срещнали, няма ли Клифърд Голдън или Карл Грейъм да бъде заподозрян като убиец?
Но нито Клифърд Голдън, нито Карл Грейъм са Клайд Грифитс. А надали би могло да се установи, че Клайд Грифитс е едно и също лице било с Клифърд Голдън, било с Карл Грейъм. Не беше ли взел всички възможни предпазни мерки, дори претърсил багажа и чантичката на Робърта, когато по негова молба тя отиде след закуската на езеро Грас да се погрижи за обеда? Не беше ли? Наистина там намери двете писма от онова момиче Тереза Баузър, адресирани до Робърта в Билц, и ги беше унищожил, преди още да тръгнат за Ловната хижа. А колкото за тоалетните принадлежности в оригиналната им опаковка с етикета „Хуитли-Ликъргъс“, макар и наистина да се беше видял принуден да ги остави, все пак нима не е могъл някой — госпожа Голдън или госпожа Грейъм — да ги купи от Хуитли и покупката да не може да се проследи до него? Положително. А колкото за дрехите й, дори при положение че с тяхна помощ се установи самоличността й, не може ли да се приеме от нейните родители, както и от всички други, че е заминала на този излет с непознат мъж на име Голдън или Грейъм, и няма ли те да поискат да се потуши тази работа без много излишен шум? Във всеки случай трябва да се надява на най-доброто, да запази самообладанието си, да си даде спокоен, весел и бодър вид тук, та никой да не го помисли за убиец, понеже, така или иначе, всъщност не беше я убил.
