— Добре, млади човече, не искам да бъда прекалено безсърдечен с вас. Най-после не съм нито шериф, нито прокурор, моята работа е само да ви задържа. Там долу има и други, които ще могат да кажат какво да ви правим, и когато слезем при тях, можете да ги помолите и може би те ще сметнат, че не е необходимо да ви водим в стана. Но какво ще правим с дрехите ви? Те са там, нали?
— О, да, но това няма значение — неспокойно и припряно отговори Клайд. — Винаги ще мога да ги взема. Но не искам да се връщам там сега, стига да е възможно.
— Добре тогава, да вървим — реши господин Краут.
И тъй, те тръгнаха заедно мълчаливо и в падащия здрач високите дървета образуваха тържествени редици от колони, между които двамата минаваха като богомолци през главния кораб на някой храм, и очите на Клайд се вглеждаха неспокойно и уморено в яркочервената ивица, която все още се виждаше през дърветата на запад.
Обвинен в убийство! Робърта мъртва! И Сондра мъртва… за него! И всичките Грифитс! И чичо му! И майка му! И всички тези хора там в стана!
О, боже, боже, защо не беше побягнал, когато онова нещо, каквото и да беше то, го беше карало да бяга?
В отсъствието на Клайд впечатленията на господин Мейсън от средата, в която той се движеше, допълниха и потвърдиха онези от Ликъргъс и Шарон и бяха достатъчни, за да го накарат да погледне по-трезво върху лекотата (вероятната лекота), с която би могъл, както си беше представял преди, да извоюва обвинителна присъда. Защото около себе си той видя неща, които говореха за неограничени средства, както и стремеж да потушат такъв един скандал. Богатство. Разкош. Влиятелни имена и връзки, които да го защитят без съмнение. Нямаше ли вероятност богатите и силни Грифитс, след като техният племенник е бил така задържан и каквото и да е престъплението му, да се погрижат да осигурят най-способния адвокат, за да опазят името си? Без съмнение… и тогава, при такива отлагания на делото, каквито можеше да осигури подобен адвокат, не би ли било възможно дълго преди да успее да постигне обвинителна присъда, сам той автоматически да отпадне като прокурор, да не бъде посочен и избран на съдийското място, което тъй много желаеше и което му бе тъй необходимо?
Седнал пред кръга от красиви, обърнати към езерото палатки, Хари Багот, с яркоцветен пуловер и фланелени панталони, оправяше пръта и макарата на въдицата си. А в някои от палатките с отметнати предни платнища се виждаха отделни фигури — Сондра, Бъртин, Уайнът и други, които се занимаваха със своя тоалет след неотдавнашното плуване. Понеже елегантността на компанията го накара да се усъмни доколко уместно би било в политическо и обществено отношение открито да изложи същината на своята задача, Мейсън реши да запази засега мълчание и размишляваше колко различна е била неговата ранна младост и младостта на Робърта Олдън в сравнение с живота на тези младежи. Естествено, както го виждаше той, един мъж с връзките на този Грифитс можеше да си позволи да постъпи тъй подло и жестоко с едно момиче с положението на Робърта и да има надеждата да остане ненаказан. Все пак в желанието си да вземе колкото може преднина над враждебните обстоятелства, които биха могли сега да се изпречат пред него, той най-после се приближи към Багот и много язвително, макар и да се мъчеше да прояви добродушие и общителност, забеляза:
— Прекрасно място за стан, а?
— Да, така мислим и ние.
— Трябва да сте група от именията и хотелите край Шарон, предполагам?
— Да. Главно от южния и западния бряг.
— Никой друг от семейство Грифитс освен господин Клайд вероятно?
— Не, мисля, че са още на езеро Грийнууд.
— Смятам, че познавате лично господин Клайд Грифитс?
— О, разбира се, той е член на компанията.
— Не знаете ли случайно, откога е тук този път, искам да кажа, при семейство Кранстън?
— Май че от петък. Във всеки случай аз го видях в петък сутринта. Но той сигурно ще се върне и ще можете да го попитате сам — приключи разговора Багот, комуто започваше да се струва, че господин Мейсън проявява малко прекалено любопитство, а освен това не е от кръга, към който принадлежаха сам той и Клайд.
Тъкмо тогава пред палатките мина Франк Хариът с тенисна ракета под мишница.
— Накъде, Франки?
— Да опитам тия кортове, дето ги е направил Харисън тая сутрин.
— С кого!
— С Вайълет, Надин и Стюърт.
— Има ли място за още един корт?
— Ами че те са два. Защо не повикаш Бърт, Клайд и Сондра и не дойдете?
— Може и да дойда, след като оправя тая работа тук.
А Мейсън веднага си помисли: „Клайд и Сондра.“ Клайд Грифитс и Сондра Финчли — същото момиче, чиито писъмца и картички бяха в един от неговите джобове. И дали нямаше да я види сега тук, заедно с Клайд… може би по-късно да говори с нея за него?
Но тъкмо тогава Сондра, Бъртин и Уайнът излязоха от палатките си и Бъртин се провикна:
— Ей, Харли, не си ли видял някъде Надин?
— Не, но Франк току-що мина оттук. Каза, че отивал на тенис кортовете да играе с нея и Вайълет и Стю.
— Така ли? Хайде тогава да вървим, Сондра. И ти, Уайнът. Да видим на какво прилича тоя корт.
