Когато изрече името на Сондра, Бъртин се обърна да я хване под ръка, което точно осведоми Мейсън и му даде желания от него случай да види и да прецени за миг момичето, което тъй трагично и без съмнение съвсем неволно бе заместило Робърта в сърцето на Клайд. И както можа да се убеди сега, тя беше по-хубава, по-богато облечена, отколкото другата би могла някога да мечтае да бъде. И жива, противно на другата, която сега лежеше мъртва в моргата в Бриджбърг.
Но докато още я гледаше, трите, хванали се под ръка, отминаха. Сондра извика през рамо на Харли:
— Ако видиш Клайд, кажи му да дойде и той, чуваш ли?
А Багот отговори:
— Мислиш ли, че човек трябва да го каже на тая твоя сянка?
Мейсън, под впечатлението на багрите и на драмата, се огледа втренчено и дори възбудено наоколо. Сега беше напълно ясно защо Клайд е искал да се отърве от другото момиче — истинската, основната подбуда. Това красиво момиче тук, както и целият този разкош, към който се е стремил! И като си помислеше само, че един младеж на неговата възраст и с неговите възможности се е унизил до такава ужасна постъпка! Човек не можеше да го повярва! И само четири дни след убийството на другото, нещастното момиче, да се забавлява с тази прекрасна девойка по такъв начин и да се надява да се ожени за нея, както Робърта се беше надявала да се омъжи за него! Какви невъобразими низости има в живота!
Понеже Клайд не се появяваше, той вече наполовина беше решил да каже кой е и да пристъпи към издирването и изземването на вещите му, когато се появи отново Ед Суенк и с кимване даде знак на Мейсън да го последва. След като двамата навлязоха доста навътре в сянката на околните дървета, Ед му посочи не някой друг, а Никълъс Краут, придружен от строен спретнато облечен младеж, отговарящ по възраст горе-долу на описанието на Клайд и за когото в същия миг разбра, поради восъчната бледост на лицето, че трябва да е Клайд. И веднага се нахвърли върху му като някоя ядосана оса или стършел, спирайки само първо да попита Суенк къде е бил заловен и от кого, а след това измери Клайд с критичен и суров поглед, както приличаше на човек, който представлява силата и величието на закона:
— И тъй, вие сте Клайд Грифитс, а?
— Да, господине.
— Добре, господин Грифитс. Аз се казвам Орвил Мейсън. Аз съм прокурор на околията, където се намират езерата Голямата чапла и Грас. Предполагам, че вече достатъчно добре познавате тия места, нали?
Той спря да види ефекта от тази язвителна забележка. Но въпреки че очакваше да го види да трепва и да се отдръпва, Клайд само не сваляше от него погледа на неспокойните си черни очи, в които се четеше страхотно напрежение.
— Не, господине, не мога да кажа, че ги познавам.
Защото с всяка крачка, измината през гората, у него бе нараствало дълбокото и непоколебимо убеждение, че пред каквито доказателства и улики да се изправи, сега не бива да казва нито дума за себе си, за връзките си с Робърта, за отиването си до езеро Грас или Голямата чапла. Не бива! Защото това би било равностойно на признание във вина за нещо, в което всъщност не беше виновен. И никой не бива да повярва… никога… нито Сондра, нито някой от роднините му, нито някой от тези изтънчени приятели, че той би могъл да бъде виновен дори в помисъл за такова нещо. Но ето че приятелите му бяха тук, на разстоянието на човешки глас, и всеки миг можеха да се появят и така да научат защо е задържан. И докато, от една страна, смяташе за необходимо да отрича, че знае нещо във връзка с всичко това, от друга страна, изпитваше безграничен ужас от този човек, от враждебността и гнева, които такова държане можеше да породи у него. Счупеният нос! Големите му сурови очи!
Тогава Мейсън го загледа като някакъв невиждан, но лют звяр и макар да се ядоса на отричането му, все пак заключи по пребледнялото лице, че не само вероятно, но дори без съмнение той скоро ще бъде принуден да признае вината си, и продължи:
— Разбира се, вие знаете в какво сте обвинен, господин Грифитс.
— Да, господине, току-що го чух от този човек тук.
— Признавате ли се за виновен?
— Ами, не, господине, разбира се, не се признавам — отговори Клайд и тънките му, сега побелели устни се опънаха върху равните зъби, а очите се изпълниха с дълбок, трепетен, но все пак неуловим ужас.
— Как? Що за глупост! Каква безочливост! Вие отричате, че сте били на езеро Грас и на Голямата чапла миналата сряда и четвъртък?
— Да, господине.
