И Клайд, забелязал острия изпитателен поглед на този непознат, както и това, че вече беше извадил револвер и сега го насочваше срещу него, спря; решителността и властният вид на човека го смразиха до мозъка на костите. Наистина ли са го заловили? Нима представителите на закона бяха наистина дошли да го отведат? Боже! Няма вече никаква надежда за бягство! Защо не се беше махнал? Ах, защо! И той изведнъж премаля и се разтрепери, но все още не искаше да се издаде и беше готов да отговори: „Не!“ Ала разумът надделя и той отговори:
— Ами да, това е моето име.
— Вие сте заедно с тази компания, дето станува малко по на запад оттук, така ли?
— Да, господине.
— Добре, господин Грифитс. Прощавайте за револвера. Заповядано ми е да ви задържа, каквото и да става. Казвам се Краут. Никълъс Краут. Аз съм заместник-шериф на околията Катараки. И имам тук писмена заповед за задържането ви. Предполагам, знаете заради какво е и сте готов да дойдете с мен мирно и тихо. — С тези думи господин Краут стисна тежкото, страшно изглеждащо оръжие още по-здраво и загледа Клайд с настойчиво, безпощадно изражение.
— Ами… ами… не… не знам — мекушаво, с мъка отговори Клайд с пребледняло и издължило се лице. — Но щом имате заповед за задържането ми, разбира се, ще дойда с вас. Но каквото… каквото… не разбирам… — гласът му леко затрепери, когато каза това: — е… защо искате да ме задържите?
— Не разбирате, а? Да сте били на езеро Голямата чапла или езеро Грас ей тъй случайно миналата сряда или четвъртък, а?
— Разбира се, не, господине, не съм — излъга. Клайд.
— И също така не знаете нищо за удавянето на едно момиче, заедно с което май сте били там… Робърта Олдън от Билц, щата Ню Йорк, ако се не лъжа?
— Боже мой, разбира се, не! — отговори Клайд нервно и отривисто: истинското име на Робърта и нейният адрес, изречени от този напълно непознат човек и толкова скоро, го потресоха. Значи, те знаят! Намерили са ключ. Неговото истинско име и нейното! Боже! — Нима за мен смятат, че съм извършил убийство? — добави той с пресекнал глас, не повече от шепот.
— В такъв случай вие не знаете, че тя се е удавила миналия четвъртък? И не сте били по това време с нея? — Господин Краут впи в него жесток, изпитателен, невярващ поглед.
— Ами, разбира се, не, не съм — отвърна Клайд, който помнеше сега само едно нещо: че трябва да отрича всичко, докато намисли или се сети какво друго да върши или да казва.
— И не сте срещали трима мъже, когато сте отивали на юг миналия четвъртък вечерта от Голямата чапла към Тримилевия залив около единадесет часа?
— Разбира се, не, господине. Не съм. Не съм бил там, нали ви казах.
— Прекрасно, господин Грифитс, нямам какво друго да ви кажа. Единственото, което се иска от мен, е да ви задържа, Клайд Грифитс, за убийството на Робърта Олдън. Аз ви арестувам.
Той извади — не за друго, а за да даде доказателство за своята сила и власт — чифт стоманени белезници и това накара Клайд да се отдръпне и затрепери, сякаш са го ударили.
— Няма защо да ми ги слагате, господине — замоли се той. — Моля ви се, недейте. Никога не са ми слагали такова нещо. Ще дойда с вас и така.
Той се озърна с копнеж и мъка към дърветата, които допреди малко можеха да го подслонят в своите дебри. Да му осигурят безопасност.
— Е, хайде тогава — отвърна страшният Краут. — Стига да вървите кротко. — И той хвана Клайд над лакътя на почти парализираната му ръка.
— Бихте ли ми казали още нещо — попита Клайд нерешително и уплашено, когато двамата тръгнаха напред и в него блесна ослепително и го стопи мисълта за Сондра и другите. Сондра! Сондра! Да се върне там като задържан убиец! Пред нея и пред Бъртин! О, не! — Нима… нима ще ме заведете обратно в тоя стан?
— Да, господине, точно там имам намерението да ви заведа. Така ми е заповядано. Точно там се намират сега прокурорът и шерифът на околията Катараки.
— О, знам, знам — истерично се замоли Клайд, защото вече беше загубил почти цялото си самообладание, — но не бихте ли могли… не бихте ли могли… щом ще вървя послушно с вас… разбирате ли, тия там са мои приятели и аз не бих искал… не бихте ли могли да отминете стана и да ме заведете, където искате? Аз имам много важна причина… искам да кажа… аз… аз, о, боже, надявам се, че няма да ме заведете сега право там… моля ви, господин Краут.
Той се видя сега на Краут по момчешки млад и малодушен, с чисти черти, може да се каже невинен поглед, добре облечен и с добри обноски — съвсем не този груб, жесток и кръвожаден тип, какъвто очакваше да намери. Всъщност горе-долу от тази категория хора, каквито той (Краут) бе склонен да уважава. И не можеше ли той, в края на краищата, да се окаже младеж с много влиятелни роднини? Приказките, които беше чул досега, гласяха, че Грифитс принадлежал към едно от най-добрите семейства в Ликъргъс. Всичко това го накара да прояви известна любезност и той каза:
