— Добре, в такъв случай — и Мейсън се изпъна с гневен и същевременно инквизиторски вид, — предполагам, ще откажете, че сте познавали Робърта Олдън, девойката, която сте завели на езеро Грас, а след това сте разхождали по Голямата чапла с лодка миналия четвъртък… девойката, с която сте се знаели цялата минала година, която е живяла при госпожа Гилпин и работила в оглавяваното от вас отделение при „Грифитс и съдружие“… девойката, на която сте подарили тези тоалетни принадлежности за Коледа! Предполагам още, ще кажете, че името ви не е Клайд Грифитс и че не сте живели при госпожа Пейтън на Тейлър стрийт, и че това тук не са писма и картички от куфара ви там… от Робърта Олдън и от госпожица Финчли, всички тия картички и бележници.
Докато говореше, той извади писмата и картичките и ги размаха пред Клайд. И при всяка фраза от тази тирада доближаваше рязко широкото си лице с плоския, счупен нос и малко предизвикателно издадена брадичка до лицето на Клайд, като го изгаряше с пламенен, презрителен поглед, а Клайд се дърпаше от него с почти забележимо сепване и ледени тръпки минаваха нагоре-надолу по гърба му и сковаваха сърцето и ума. Тези писма! Всички тези сведения за него! А в куфара в палатката му тук бяха всичките по-скорошни писма от Сондра, в които тя разкриваше подробно как ще избягат заедно през настъпващата есен. Защо не ги беше унищожил! А сега този човек можеше да ги намери, щеше да ги намери… и може би да подложи на разпит Сондра и всички други. Клайд се сви и вледени мислено: уличаващите го последствия от тъй лошо скроения и изпълнен замисъл му натежаха, както светът върху рамената на някой слабосилен Атлас.
И въпреки всичко чувстваше, че трябва да каже нещо, без да признава какаото и да било. Най-после отговори:
— Името ми е наистина Клайд Грифитс, но всичко останало не е вярно. Всичко друго не ми е известно.
— Хайде, хайде, господин Грифитс! Недейте започва с опит да ме излъжете. Така няма да стигнем доникъде. С това ни най-малко не ще си помогнете пред мен, а и нямам време за такива неща сега. Помнете, че тези хора тук са свидетели на всичко, каквото казвате. Аз идвам направо от Ликъргъс, от вашата стая при госпожа Пейтън, и притежавам куфара ви и писмата от госпожица Олдън до вас — безспорно доказателство, че сте познавали тази девойка, че сте я ухажвали и прелъстили миналата зима, а след това, тая пролет, когато е забременяла от вас, сте я накарали да отиде при родителите си, а после да тръгне с вас на този излет, както сте й казали, за да се задомите. Е, задомихте я, няма що… с гроба, ето как я задомихте… на дъното на Голямата чапла! И можете да стоите тук пред мен, когато ви казвам, че имам всички необходими доказателства ей тук, в себе си, и да ми разправяте, че дори не я познавате! Хубава работа!
Гласът му звучеше все по-силно и Клайд се уплаши да не го чуят отвъд в стана. Да не го чуе самата Сондра и да дойде тук. И при все че от потока на громящите и смазващи неопровержими доказателства, бързо нахвърляни от Мейсън, гърлото му се стегна и той едва можеше да се сдържи да не закърши ръце, когато прокурорът най-сетне свърши, Клайд отговори само:
— Да, господине.
— Хубава работа! — повтори Мейсън. — Сега мога напълно да повярвам, че сте способен да убиете едно момиче и да офейкате точно както сте го направили… и то при нейното положение! Но да се опитвате да се откажете от писмата й до вас! Ами че вие бихте могли със същия успех да отречете, че сте тук и че сте жив. А тия картички и писъмца… за тях какво ще кажете? Предполагам, че те не са от госпожица Финчли? Какво ще кажете? Да не искате да кажете, че те не са от нея?
Той ги размаха пред очите на Клайд. А Клайд, разбрал, че истината за тях, понеже Сондра беше почти на самото място, може да бъде установена в момента, отвърна:
— Не, не отричам, че тези са от нея.
— Прекрасно. Но онези другите от куфара ви в същата стая не са ли писани от госпожица Олдън?
— Не желая да давам изявления за тях — отговори Клайд и мекушаво запримига, докато Мейсън размахваше пред него писмата на Робърта.
