— Не искате да отидете, а? — възкликна Мейсън, като се спря при този възглас. — Ще се уязви гордостта ви, нали, ако те узнаят? Добре тогава, да речем, че отговорите на някои от въпросите, които ме интересуват… Ще ми кажете истината, и то без да се запъвате, или тръгваме към стана… тоя път без да се бавим нито миг! Хайде, ще отговаряте ли, или не? — И пак се обърна с лице към Клайд, който с треперещи устни и смутен, блуждаещ поглед нервно и подчертано заяви:
— Разбира се, аз я познавах. Да, познавах я. Така е! То се вижда от тия писма. Но какво от това? Аз не съм я убил. И не съм я водил там горе с някакво намерение да я убия. Не съм. Не съм, казвам ви! Това беше нещастен случай. Аз дори не съм искал да я заведа там горе. Тя искаше да отида… да отида някъде с нея, защото… защото, е, вие знаете… тя го пише в писмата. А аз само се мъчех да я склоня да отиде някъде сама, та да ме остави на мира, защото не исках да се оженя за нея. Това е всичко. И я заведох там съвсем не за да я убия, а да се помъча да я убедя и толкоз. И не съм преобръщал лодката… поне не съм искал да я преобърна. Вятърът отнесе шапката ми и ние, тя и аз, скочихме едновременно да я хванем и лодката се преобърна… това е всичко. И единият борд я удари по главата. Аз видях, добре, но тя така махаше с ръце и крака, че ме хвана страх да се доближа, защото можеше да ме повлече и мен на дъното. И изплувах на брега. Това е самата истина, кълна ви се!
Лицето му, докато говореше, изведнъж се изчерви цялото, ръцете също. Очите му бяха измъчени, ужасени, изпълнени с терзание. Той си мислеше: „Но може да не е имало вятър тоя следобед и те може да го открият. Или да открият триножника, скрит под един дънер. Ако го намерят, няма ли да помислят, че съм я ударил с него?“ Беше мокър от пот и трепереше.
Но Мейсън вече започваше да го разпитва отново:
— Чакайте, да се спрем на тоя въпрос за минутка. Вие казвате, че не сте я завели там с намерение да я убиете?
— Да, господине.
— Добре, защо тогава сте решили да се запишете под две различни имена в ханчето на езеро Голямата чапла и езеро Грас?
— Защото не исках никой да знае, че съм бил там с нея.
— Аха, разбирам. Не сте искали скандал във връзка с положението, в което е била?
— Не, господине. Да, господине, точно така.
— Обаче не сте имали нищо против нейното име да бъде свързано със скандала, в случай че я намерят после?
— Но аз не съм знаел, че тя ще се удави — отвърна Клайд хитро и ловко, навреме усетил клопката.
— Обаче сте знаели, разбира се, че сам вие няма да се върнете. Това сте знаели, нали?
— Ами… не, господине, не съм знаел, че няма да се върна. Смятах да се върна.
„Доста ловко, доста ловко“ — помисли си Мейсън, но не го каза гласно, а след това бързо изрече:
— И тъй, за да бъде всичко колкото може по-лесно и по-естествено за вас да се върнете, взели сте вашия куфар с вас, а нейната чанта сте оставили. Така ли е? Какво ще кажете за това?
— Но аз не го взех, защото смятах да избягам. Ние решихме да сложим в него обяда си.
— „Ние“ или вие?
— Ние.
— И така е трябвало да носите тоя голям куфар заради един малък обед, а? Не сте ли могли да го носите увит във вестник или в нейната чантичка?
— Ами, чантичката й беше пълна, а аз не обичам да нося пакети, увити във вестник.
— Аха, разбирам. Много сте горд и чувствителен, а? Но не чак толкова горд, че да не носите тежък куфар по целия път, да кажем дванайсет мили, нощем до Тримилевия залив, нито ви е било срам да ви видят, че го правите, нали?
— След като тя се удави и аз не исках да се узнае, че съм бил там с нея и трябваше да се махна…
Той не довърши, а Мейсън само го гледаше и си мислеше за многото, много въпроси, които искаше да му зададе — тъй много, много други въпроси, на които Клайд — както той знаеше или предполагаше — нямаше да може да даде отговор. Но ставаше късно, а вещите на Клайд още не бяха прибрани от стана — неговият куфар, може би и онзи костюм, с който е бил на Голямата чапла… сив, както бяха казали, не този, с който бе сега. А да го разпитва тук, по този начин, в здрача, макар и да можеше да постигне много, стига да имаше възможност да продължи достатъчно дълго… нали им предстоеше още връщане и по пътя щеше да има достатъчно време да продължи да му задава въпросите си.
И тъй, макар съвсем да не му се искаше това в момента, Мейсън заключи:
— Е, добре, вижте какво ще ви кажа, Грифитс, засега ще ви оставим малко да си починете. Може това, което твърдите, да е така… аз не знам. Най-искрено се надявам, заради вас, да е наистина така. Във всеки случай вие ще тръгнете с господин Краут. Той ще ви каже накъде да вървите.
След това се обърна към Суенк и Краут и възкликна:
— Добре, момчета! Ето какво ще направим. Става вече късно и ще трябва да побързаме, ако искаме да стигнем някъде тая вечер. Господин Краут, вие ще заведете тоя млад мъж долу при другите две лодки и ще чакате там. Само се попровикнете пътем да обадите на шерифа и Сисъл, че сме готови. А пък Суенк и аз ще дойдем с третата лодка, щом свършим работата.
