Намерил се там, Клайд рухна на тясното, желязно легло и стисна главата си в смъртно отчаяние. Беше три часът през нощта и тъкмо пред затвора, когато приближиха, видя тълпа от най-малко петстотин души — шумна, присмехулна, заплашваща. Защото вече се беше пръснала новината, че поради желанието му да се ожени за богато момиче, той най-зверски нападнал и убил млада и чаровна работничка, чиято единствена вина била в това, че го обичала много. Чуха се груби и заплашителни викове:
— Ето го, мръсното копеле! Ще увиснеш на въжето зарад това, само почакай! — Така закрещя млад дървар, горе-долу от типа на Суенк, с жесток, унищожителен поглед в безмилостните млади очи.
И още по-лошо: приличащо на оса момиче от провинциален бедняшки квартал, облечено с рокля от Оксфорд, се наведе напред в мъждивата светлина на уличните лампи и извика:
— Глей го ти него, мръсния подлец… убиец! Смятал си, че ще се отървеш, а?
И Клайд се притисна в шерифа Слак и си помисли: „Ами те наистина вярват, че съм я убил! Може дори да ме линчуват!“ Но беше така уморен, объркан, унижен и нещастен, че когато видя външната желязна врата на затвора да се отваря за него, направо си отдъхна с облекчение, защото тя обещаваше закрила.
Но като влезе в килията, цяла нощ се измъчва от мисли — мисли за всичко току-що загубено. Сондра! Чичо му и другите Грифитс! Бъртин. Всички тези хора в Ликъргъс, които ще научат всичко сутринта. Най-после майка му, всички! Къде ли е Сондра сега? Защото Мейсън й е казал, разбира се, и на всички други, когато е отишъл да прибере неговите вещи. И те вече знаят точно какво представлява — предумишлен убиец! Само да можеше, да можеше някой да знае как се беше случило всичко! Ако Сондра, майка му, кой да е, можеше наистина да го разбере!
Може би ако обясни всичко на този човек Мейсън сега, преди работите да са стигнали по-далеч — да разкаже точно какво се е случило… Но това би значило да каже истината за своя замисъл, за действителното му първоначално намерение, за фотоапарата, за това, че е зарязал Робърта и заплувал към брега. За този непреднамерен удар (и кой ли ще му повярва!) как е скрил триножника след това. Освен другото няма ли това да го унищожи по същия начин пред Сондра, пред чичови му — пред всички? И много вероятно пак да бъде съден и осъден на смърт за убийство. О, боже мили — убийство! И да бъде съден за това сега, ужасното престъпление срещу нея да бъде доказано! Ще го сложат на електрическия стол въпреки всичко, нали? И тогава видя пред себе си целия този ужас: може би смърт… и то за убийство… Клайд се закова на мястото си. Смърт! Боже господи! Защо беше оставил тези писма от Робърта и от майка му в стаята си при госпожа Пейтън! Да беше поне преместил куфара в друга стая, преди да тръгне? Защо не се сети за това? И в същия миг си помисли: „Нямаше ли и то да е грешка, нямаше ли да е твърде подозрителна постъпка?“ Но как ли са научили откъде е и как се казва? После, пак така мигновено, мислите му се насочиха към писмата в куфара. Защото, както сега си спомни, в едно от тези писма майка му споменаваше за онази случка в Канзас сити и Мейсън щеше да се научи и за нея. Защо не ги унищожи! Писмата от Робърта, от майка му, всичките! Защо? Но не можа да си отговори защо — може би само едно безразсъдно желание да пази разни неща… всичко, което се отнасяше до него… всеки знак на внимание, обич. Ако не беше слагал тази втора сламена шапка… да не беше срещнал онези трима мъже в гората! Боже! Трябвало е да знае, че ще могат да го открият по един или друг начин. Да беше избягал в тази гора на Мечото езеро, да беше взел куфара си с писмата от Сондра! Може би, може би — кой знае — в Бостън или в Ню Йорк, или някъде другаде би могъл да се укрие.
Разстроен и изтерзан, той не можеше да заспи, а само крачеше напред-назад, присядаше на крайчеца на твърдото, чуждо за него легло и мислеше, мислеше. А призори кокалест, възрастен, ревматичен тъмничар с увиснала като чувал, износена униформа дойде с черен железен поднос, на който имаше тенекиено канче кафе, хляб и парче шунка с едно яйце. Той загледа Клайд с любопитство и все пак някак безразлично и мушна подноса през отвор, широк и висок точно колкото да мине храната, макар Клайд да не искаше нищо.
