Краут веднага се подчини, а Мейсън и Суенк се запътиха в падащия мрак към стана; Краут и Клайд вървяха на запад и Краут се провикваше, докато шерифът и помощникът му го чуха и дадоха отговор.
Повторното появяване на Мейсън в стана с новината, съобщена първо на Франк Хариът, а след това на Харли Багот и Грант Кранстън, че Клайд е задържан и всъщност си е признал, че е бил с Робърта на Голямата чапла, макар и да не признава, че я е убил, и че той — Мейсън — е дошъл със Суенк да изземе неговите вещи, беше достатъчно да развали хубавия излет като с един-единствен порив на вятър. Защото, макар всички да бяха смаяни, изумени и да не можеха да повярват, все пак Мейсън беше тук, искаше да знае къде са вещите на Клайд и твърдеше, че само поради молбата на самия Клайд не го е довел да посочи имуществото си.
Франк Хариът, най-практичният от компанията, разбра истинността и авторитетността на това изявление и веднага го заведе в палатката на Клайд, където Мейсън се зае да проверява съдържанието на куфара и дрехите му, докато Грант Кранстън заедно с Багот, като си даваха сметка за голямото увлечение на Сондра по Клайд, отидоха да извикат първо Стюърт, сетне Бъртин и най-после Сондра и се отдалечиха от всички други, за да могат в по-тесен кръг да я осведомят за това, което става. А тя, в първия миг, когато ясно схвана какво й казват, пребледня, падна безчувствена в прегръдките на Грант, а след като я отнесоха в палатката й и я свестиха, завика:
— Не вярвам нито една дума! Не е вярно! Че то не е възможно! Бедното момче! О, Клайд! Къде е той! Къде са го завели?
Но Стюърт и Грант в никой случай не бяха разчувствани като нея и я предупредиха да мълчи. Това би могло да излезе вярно. Ами ако е наистина вярно? Другите ще се научат, нали? А ако се предположи, че не е вярно, той може скоро да докаже невинността си и да бъде свободен. Няма смисъл да се държи така сега.
Но после Сондра прехвърли в мислите си съществуващата все пак възможност за такова нещо… Клайд е убил някакво момиче на Голямата чапла… той е задържан и отведен по такъв начин… а за нея обществото… или поне тази компания… знаят, че е увлечена по него… родителите й ще се научат… самото общество ще се научи… може би…
Но Клайд трябва да е невинен. Всичко това трябва да е грешка. А после мислено се върна и си спомни как първа бе чула новината за удавеното момиче по телефона там, от вилата на Хариът. А после пребледняването на Клайд… неразположението му… как малко остана да загуби съзнание. О, не!… Не може да бъде! Но все пак закъснението му и идването от Ликъргъс едва в петък… Това, че не й беше писал оттам. А после, когато пак си представи напълно ужаса на това обвинение, припадна отново и остана да лежи съвсем неподвижна и бяла, докато Грант и другите се споразумяваха помежду си, че най-доброто би било да вдигнат стана сега или рано сутринта и да потеглят за Шарон.
А Сондра, когато дойде на себе си след малко, се заля от плач и заяви, че трябва да се махне оттук веднага, че не може „да понася това място“ и взе да се моли на Бъртин и всички други да стоят до нея и да не казват нищо за това, че губила свяст и плакала, понеже то щяло само да даде повод за приказки. И през цялото време си мислеше само (ако всичко това е вярно) как би могла да прибере тези писма, които му беше писала! О, боже! Какво ли ще е сега, в този момент, да попаднат в ръцете на полицията или на вестниците и да бъдат напечатани? И въпреки всичко беше покъртена от любовта си към него и за първи път в младия си живот потресена до такава степен, че суровата и неумолима действителност на живота нахълта в кръга на нейното весело и суетно съществуване…
И така, веднага бе наредено тя да отиде със Стюърт, Бъртин и Грант в Метиското ханче в източния край на езерото, понеже оттам призори, според Багот, могли да заминат за Олбъни и така, по околен път, да достигнат Шарон.
Междувременно Мейсън, след като влезе във владение на всички тукашни вещи на Клайд, бързо потегли на запад към Малкия рибен залив и Тримилевия залив, като се спря само първата нощ в едно стопанство и пристигна на Тримилевия залив късно във вторник вечер. Все пак не без да разпитва Клайд по пътя, както бе възнамерявал, и още повече поради това, че при преглеждане на вещите му в палатката в стана не беше намерил сивия костюм, с който според показанията на Клайд бил на Голямата чапла.
А Клайд, разтревожен от това ново усложнение, отричаше, че е носил сив костюм, и настояваше, че е бил със същия костюм, който е на гърба му в момента.
— Но не е ли бил съвършено мокър?
— Беше.
— Добре, тогава къде са ви го почистили и огладили след това?
— В Шарон.
— В Шарон ли?
— Да, господине.
— Някой шивач?
— Кой шивач?
Уви, Клайд не можеше да се сети.
— Ще рече, че сте го носили омачкан и мокър от Голямата чапла до Шарон, тъй ли?
— Да, господине.
— И никой не е забелязал това, разбира се.
— Доколкото си спомням, не.
— Не, доколкото си спомняте, а? Добре, ще я видим тая работа по-нататък.
