— И таз добра! Да ме вземат дяволите! Аз съм поразен, скъпа! Аз съм изумен! Това е малко прекалено, трябва да ти кажа. Обвинен в убийство! И има писма, писани собственоръчно от теб, казваш! А отде да знам дали не са вече в ръцете на тоя прокурор. Тц-тц-тц! Ужасно глупаво, Сондра, ужасно глупаво! Майка ти от месеци насам ми говори за това, но аз вярвах повече на твоите думи, отколкото на нейните. И ето на, виждаш ли какво стана сега! Защо не го каза на мен, или не послуша вея? Защо не поговори с мен, преди да стигнеш толкова далеч? Мисля, че ние се разбираме двамата. Майка ти и аз винаги сме гледали твоите интереси, нали? Ти го знаеш. Освен това аз те смятах за по-умна. Честна дума. Но едно дело за убийство и ти забъркана в него! Боже господи!
Той се изправи — хубав рус мъж с прекрасно ушити дрехи — и закрачи из стаята, като щракаше пръсти от яд, а Сондра продължи да плаче. Изведнъж бащата спря, обърна се пак към нея и подхвана наново:
— Е, хайде, хайде! Няма полза да плачеш. То с плачене няма да се оправи. Разбира се, може да сполучим да се справим някак с положението. Не знам, не знам. Нямам представа какви последици може да има това лично за теб. Но едно нещо е положително: ние трябва да разузнаем нещичко за тия писма.
И веднага, докато Сондра все още плачеше, първо повика жена си, за да й обясни естеството на този удар — удар върху общественото им положение, който щеше да се мярка в паметта й като сянка до края на нейните дни — а след това се свърза по телефона с Лигер Атърбъри, адвокат, сенатор на щата, председател на Централния комитет на Републиканската партия в щата и негов личен юридически съветник от години насам, комуто обясни изумителното затруднение, в което е попаднала дъщеря му. А също го запита как би било най-целесъобразно да се постъпи.
— Ами чакайте да видя — заговори Атърбъри. — На ваше място не бих се тревожил чак толкова, господин Финчли. Смятам, че мога да направя нещичко да оправя тая работа за вас, преди да ви е навредила наистина пред обществото. Да, чакайте да видя. Кой ли е прокурорът на околията Катараки? Ще трябва да проверя и да вляза във връзка с него, а след това ще ви се обадя пак. Но няма нищо страшно; обещавам ви, че ще мога да направя нещо… най-малкото да не допусна публикуването на тия писма. Може би да избягна споменаването им в процеса… не гарантирам… но съм сигурен, че ще мога да наредя поне да не й се споменава името, тъй че не се тревожете.
А след това Атърбъри на свой ред повика по телефона Мейсън, чието име намери в юридическия си справочник, и веднага уговори среща с него, понеже Мейсън като че ли придаваше извънредна важност на писмата като веществено доказателство в делото, макар да беше дотам стреснат от гласа на Атърбъри, щото побърза да обясни, че в никой случай не възнамерява засега да използва публично името на Сондра, нито самите писма, а смята да ги запази до разглеждането им за пръв път в закритото заседание на разширения състав на местните съдебни заседатели, освен ако Клайд реши да си признае.
Атърбъри се обади на Финчли повторно, разбра, че той не е съгласен писмата да се използват по какъвто и да било начин, нито пък да се споменава името на Сондра, и го увери, че на следващия или по-следващия ден ще отиде лично в Бриджбърг с известни планове и политически съобщения, които може да накарат Мейсън да се позамисли, преди да се реши да даде на името на Сондра гласност по един или друг начин.
А после след съответно обсъждане от страна на семейството беше решено госпожа Финчли, Стюърт и Сондра незабавно и без всякакви обяснения или извинения пред когото и да било да заминат за някой морски курорт в щата Мейн или друго място, което си харесат. Самият Финчли имаше намерение да се завърне в Ликъргъс и Олбъни. Не беше разумно кой да е от тях да остане там, където би могъл да бъде достигнат от репортери или разпитван от познати. И така започна хеджрата3 на семейство Финчли в Нарагансет, където под името Уилсън те се усамотиха за следващите шест седмици. Също така и по същата причина последва заминаването на семейство Кранстън за един от Хилядата острови, където имало почивно място доста подходящо за техния вкус. Обаче семействата Багот и Хариът, от своя страна, сметнаха, че не са чак толкова съпричастни, за да се тревожат, и останаха там, където си бяха, на Дванадесетото езеро. Но всички говореха за Клайд и Сондра — това ужасно престъпление и вероятното обществено проваляне на всички, които са били тъй или иначе невинно опетнени от него.
