А в това време Смили, както му бе наредено от Самюъл Грифитс, замина за Бриджбърг и след два дълги часа, прекарани с Мейсън, посети затвора, за да се види с Клайд. И по разпореждане на Мейсън получи разрешение да се срещне с него съвсем насаме в килията. Смили бе обяснил, че сродниците на Клайд нямат намерение да се опитват да го защитят, но повече се интересуват да узнаят дали при съществуващите обстоятелства има възможност да бъде защитаван, и Мейсън бе подчертал, че е разумно да се убеди Клайд да си признае, понеже, както настоя Мейсън, в неговата виновност нямало ни най-малко съмнение и едно съдебно дирене само би струвало пари на околията без някаква полза за Клайд, докато при положение че той реши да си признае, би могло да се намерят някакви смекчаващи вината обстоятелства, във всеки случай би могло да се предотврати раздуването на голям обществен скандал във вестниците.
След това Смили се запъти при Клайд в килията му, където той мрачно и безнадеждно размишляваше как да се държи занапред. Обаче само като му споменаха името на Смили, се сви, сякаш го бяха ударили. Роднините — Самюъл Грифитс и Гилбърт! Техен личен представител! Какво ще му каже сега? Защото без съмнение след като е говорил с Мейсън, Смили ще го смята за виновен. Какво трябва да каже сега? Каква история да разправи — истината или какво? Но не му остана много време да разсъждава, защото, докато събере мислите си, Смили бе въведен при него. Клайд облиза сухите си устни и само успя да каже:
— О, добър ден, господин Смили.
Посетителят му отговори с престорена сърдечност:
— Здравейте, Клайд. Много съжалявам да ви видя на такова място. — И продължи: — Вестниците и тукашният прокурор какво ли не разправят за тая история, в която сте попаднали, но предполагам, че много малко от всичко това е вярно: трябва да има някаква грешка, разбира се. И аз съм тук именно за да разбера тая работа. Чичо ви ми се обади по телефона тая сутрин да дойда да ви видя и да разбера какво ги е накарало да ви задържат. Естествено вие разбирате как се чувстват вашите близки. Те искаха да дойда да узная истината, за да снемат обвинението, ако е възможно… тъй че стига да ми разправите цялата история от игла до конец… нали разбирате… искам да кажа…
Той се поспря тук — поради това, което току-що му бе разказал прокурорът, както и поради особено нервното и сдържано поведение на Клайд, беше уверен, че младежът не ще може да му каже много нещо за свое оправдание.
А Клайд още веднъж облиза устните си и заговори?
— Предполагам, че положението изглежда наистина много сериозно за мен, господин Смили. Когато се запознах с госпожица Олдън, не мислех, че ще се заплета в такава история. Но господ ми е свидетел, че не съм я убивал. Никога не съм и помислял да я убивам, нито да отивам с нея на това езеро. Това е самата истина, както и онова, което казах на прокурора. Зная. Зная, че той има нейни писма до мен, но от тях личи само, че тя е искала да замина с нея… не, че аз съм искал да отида с нея…
Клайд замълча с надеждата, че Смили ще гласува доверие на тези изявления. А Смили, като забеляза, че твърденията на Клайд съвпадат с тези на Мейсън, се опита да го успокои и отговори:
— Да, зная. Той ей сега ми ги показа.
— Сигурен бях, че ще ви ги покаже — продължи Клайд с отпаднал глас. — Но нали знаете как се нареждат нещата понякога, господин Смили. — От страх, че шерифът или Краут могат да го чуят, той сниши глас още повече. — Човек може да се забърка с едно момиче, дори отначало да не е имал такива намерения. Вие сам го знаете. Аз наистина харесвах Робърта отначало и това е вярно и наистина се възползвах от доверието й, както личи от писмата. Но нали знаете това правило във фабриката, че никой началник на отделение не бива да има нищо общо с някоя от своите подчинени. Е, струва ми се, че цялото нещастие за мен започна оттам. Преди всичко ме беше страх да не се издам пред някого, разбирате ли?
— А, тъй ли?
И така постепенно, като се отпускаше все повече и повече в течение на разказа, понеже Смили като че ли го слушаше със съчувствие, Клайд обрисува стъпка по стъпка началото на близостта си с Робърта наред със сегашните си доводи за защита. Но нито дума за фотоапарата, за двете шапки или за изчезналия костюм — нещата, които непрекъснато и безкрайно много го тревожеха. И как ли наистина щеше някога да ги обясни? А Смили на края на всичко това и поради казаното му от Мейсън го попита:
— Но какво ще кажете за тия две шапки, Клайд? Както тоя човек тук ми разправя, вие сте признали, че имате две сламени шапки: тая, дето са намерили на езерото, и друга, с която сте тръгнали оттам.
Принуден да каже нещо и без да знае какво, Клайд отговори:
— Но те грешат, като казват, че съм тръгнал оттам със сламена шапка, господин Смили, аз бях с кепе.
— Разбирам. И все пак сте имали сламена шапка на Мечото езеро, както твърди прокурорът.
— Да, имах, но както му казах, това беше шапката, с която бях отишъл у Кранстън първия път. Аз му го казах. Бях я забравил там.
